Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Вече можеш да си свалиш ръцете. — Благоволи да ми разреши по-ниското ченге и прибра пистолета в кобура отзад на хълбока си, като разигра цяла церемония — подържа го в дланта си, погледна го, после погледна мен, сви устни, сякаш преценяваше риска, и накрая го пъхна в кобура.

Отпуснах ръце.

Рийс най-сетне се съвзе и каза на Холидей:

— Щом ще тръгваме към управлението, да ти помогна да се облечеш, а?

— Щом трябва. — Тя пусна краищата на кимоното, но го остави разтворено, с незавързан, увиснал колан, мина покрай мен и ми смигна лукаво, а тъпият шопар се изниза подир нея.

— И аз трябва да се облека — подхвърлих на другото ченге. Не че ревнувах, ами просто исках да си взема сакото. Беше метнато в единия край на леглото. Всичките пари бяха в джобовете му. Това ми трябваше — парите. Не исках да ги намери този питекантропус еректус. Не че ревнувах.

— … Един по един, един по един — дочух, че ми отговаря по-ниското ченге.

— Съжалявам за старицата — произнесох гласно, а си мислех: Щом види сакото, ще го опипа, за да провери дали няма пистолет; ще намери парите и това съвсем ще ги улесни; ще си ги вземат, нас ще ни приберат, а после мога да ги обвинявам до посиняване, кой ще ми повярва…

— Болна е от туберкулоза.

— Разбрах! Трябва да отиде в Аризона. — Мъчех се да си спомня дали Холидей беше изритала чаршафите така, че да покрие сакото.

— … страхотно място е това Аризона. Особено ако не си болен от туберкулоза. И на мен ми се ходи там някой ден. Но засега никакво пътуване. Оттук всеки ден-два или три автобуса тръгват за Аризона.

— Знам — отговорих. Рийс може и да не забележи сакото, ако поне част от него е скрита под чаршафа. Някакво си сако е последното нещо на света, което би трябвало да го интересува в такъв момент. Но аз трябва да избързам, трябва да взема сакото пръв. Намери ли той парите, приберат ли ни след това, загубени сме, нищо не може да спаси вратовете ни от въжето. Ако успея да взема сакото пръв и им платя да ни оставят, те пак може да ни убият, но все има някакъв шанс тези приказки за автобуси към Аризона да не са измама, а пък дори да не е така, много повече неща могат да се случат в тази стая, където само две ченгета имат пистолети, отколкото в предварителен затвор със стоманени решетки, или в специален затвор за осъдени на смърт, но пак със стоманени решетки, където сто ченгета ще държат сто пистолета…

— Имате ли нещо против и аз да внеса известна сума за старицата?

— Не е нужно. Ще минем и без теб…

— Но аз имам желание. Знам какво е да боледуваш от туберкулоза. И майка ми страдаше навремето. Така или иначе, ще трябва да предам парите. По-добре да ги вземе старата жена, вместо да ги връщам на супермаркета. Тя има много по-голяма нужда…

— За това спор няма. Ами добре, да речем, че ще стане. Колко имаш предвид?

— Мога да събера хиляда и четиристотин…

Това го изненада. Той вдигна глава — дясната страна на устата му беше увиснала надолу.

— Нахалството ти си го бива! Взел си шест бона, нали? Хиляда и четиристотин долара…

— Толкова останаха. Мейсън взе две хиляди и седемстотин, другият също получи два бона. Ето ги четири и отгоре дотук. Останаха хиляда и четиристотин. Това е първата работа, с която се захванахме тука; минавахме само на път за Аризона. Боже мой, та ще се стискам ли аз за неколкостотин долара? Разбирам какъв шанс ни давате и съм ви признателен. Но това е всичко, което имаме — хиляда и четиристотин долара.

— Добре де, добре. Къде са парите?

— В другата стая, в джоба на сакото ми.

— А къде ти е сакото?

— На края на леглото. Може да е скрито под чаршафа. Ще го донеса.

Той направи няколко стъпки към вратата на спалнята и през цялото време не откъсваше поглед от мен.

— Хей, Рийс, Рийс… — Намери сакото на нашия човек. На края на леглото е…

Очите му не ме изпускаха, изразът на лицето му беше празен; след малко сакото ми полетя през вратата, приземи се в краката му и пистолетът издрънча на пода. Той погледна сърдито към спалнята, взе сакото, извади пистолета и го сложи в собствения си джоб. После намери парите, хвърли сакото ми на пода и го срита към кушетката.

Обадих се:

— Ще ни потрябва една стотачка, та да стигнем до Аризона.

Все едно че нищо не бях казал. Сложи парите в другия си джоб и пак погледна през вратата на спалнята.

— Хей, Рийс, доведи мадамата тука…

Това ме изплаши. Кървавият спазъм отново сви стомаха ми. Ако имаха намерение да ни оставят на мира, защо трябваше да водят Холидей тук? Щеше да ни арестува, мръсникът, ето това щеше да направи. Е, добре, жалък негоднико, обещах си наум, ще проглуша света за тези пари, пък ако ще никой да не ме слуша, пък ако ще да ме обработваш…