Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Хвърлих парите на бюрото и го изгледах.

— Раздели ги.

— Готово… — рече той, отиде до бюрото и започна да брои банкнотите.

Нелс влезе в канцеларията, но спря стъписан и се вторачи в парите.

— Това ли е станало в „Хартфордс“?

— Това е едно от нещата, които станаха — отговорих му аз. — Може би по-важно е, че ще намерят труп във фургона на млекаря зад супермаркета. Трупът е на шофьора на фургона. Наложи се да го ударя няколко пъти. Беше стар човек. Сигурно съм го убил.

Мейсън не каза нищо — от притеснение вече не можеше да реагира, само хапеше горната си устна. Но Нелс също се обезпокои и погледна към зефира през вратата на канцеларията.

— Няма защо да се стряскаш — му казах. — Всичко е наред.

— Значи сега имаме и убийство — промълви бавно Мейсън.

— Много е вероятно — потвърдих предположението му.

Джинкс се обърна с по един куп банкноти във всяка ръка.

— Ето, оправяй старите си дългове.

Отброих хиляда долара и ги подадох на Мейсън, но той не прояви желание да ги поеме. Казах му:

— Хайде, твои са.

— След час тук ще почернее от ченгета — продума той, съвсем излязъл от релси, направо да го съжалиш. — Ще обърнат всичко с главата надолу.

Вдигнах парите почти до брадичката му.

— Останалите са на бюрото ти. Взимай ги…

Най-сетне ги взе.

— Има още две незначителни подробности, за които трябва да се погрижиш. Върху задната седалка на зефира ще намериш куртката на млекаря, шапката му и две маски. Най-добре е да ги изгориш. Ако бях на твое място, щях да се отърва и от тия чекове…

— Боже господи — простена той.

Кимнах на Джинкс и двамата с него излязохме, поспряхме се за миг на тротоара и хвърлихме поглед към растящото безредие пред „Хартфордс“. От всички посоки се стичаха хора, иззад ъгъла се разнесе воят на още една сирена, която все още беше на няколко пресечки оттук, но скоро стигна до нас — оказа се линейка.

— Наистина ли мислиш, че си убил оня човек? — попита ме Джинкс.

— Сигурно — отвърнах. — Черепът на един дядка не е кой знае колко здрав.

Когато се върнах в квартирата, Холидей още не беше станала. Лежеше, но не спеше. Просната бе по гръб, с ръце под главата, и щом приближих вратата на спалнята, се понадигна, изви се и отметна чаршафа, за да се видят гърдите й, а когато отидох още по-близо, забелязах, че току-що се е гримирала. Усмихваше се, мълчеше и ме подмамваше с премрежения си поглед.

— Браво, точно така — трябва да изглеждаш съблазнителна — рекох. — Току-що платих хиляда долара за теб.

— Значи нямам нищо за връщане, а?

— На някои хора. — Разкопчах ризата си и извадих банкнотите, които бях скрил от Джинкс и Мейсън. Бяха към двайсет долара, не повече.

— Само това ли ти остана?

— Ти подиграваш ли се? — Извадих останалите пари от джоба си и й ги показах. — Аз се трепя като вол с едничката мисъл, че когато един мъж се върне капнал от умора, вкъщи ще го чака поне нещо топло.

Тя се засмя, изрита чаршафа и извърна голото си тяло към мен.

— Ето ти нещо топло.

Надявам се, че един ден ще мога да гледам подобна картина, без да чувам прекрасна музика, това си помислих, докато тъпчех парите обратно в джобовете на панталона си.

— Причуло ти се е — отвърнах й аз, свалих сакото си и се мушнах в леглото с дрехите. — Не съм казвал, че съм капнал от умора.

Стоях в кухнята, сърбах топло кафе, вслушвах се в шума на хидравличното устройство на екскаватора в долния край на улицата и разправях на Холидей какъв паникьор и страхливец е Мейсън — направо се чудех как може такъв нервен и мекушав човек да се захване с работа извън закона — когато на входната врата се почука — рязко и нетърпеливо. Холидей ме погледна стреснато, а и моето сърце прескочи един-два удара.

— Остани тук — казах на Холидей и влязох от кухнята във всекидневната. Чукането се повтори — силно, кошмарно силно. Направих още няколко стъпки към вратата и извадих пистолета от задния си джоб. Попитах:

— Кой е?

— Аз съм, Ралф… Мейсън. Отвори ми да вляза.

Беше гласът на Мейсън, без съмнение неговият глас. Озадачих се какво може да търси той тук, но прибрах пистолета в задния си джоб, отключих вратата, отворих я и в същия миг като на кино двама мъже се спуснаха към мен. Опитах се да затворя и да извадя пистолета си, но преди да направя каквото и да било, те ме блъснаха с рамене, събориха ме на земята, избутаха ме в стаята и се намъкнаха след мен. Бяха яки типове, средни на ръст, единият малко по-едър от другия, но и двамата с пистолети. От километър личеше, че са ченгета.