Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Рийс и Холидей излязоха от спалнята. Тя беше облечена в жакет и пола от туид, а в ръка носеше шапка и едната си обувка.

— Имате ли нещо против да се дооблека?

— Защо ти е да се обличаш? — попита по-ниското ченге. — Никъде няма да ходите…

— Няма ли да ги отведем в управлението? — попита Рийс.

— Така е по-добре…

— Ами тогава да й помогна да се съблече…

По-ниският го изгледа нравоучително и каза на Холидей:

— Застани ей там, до него.

Холидей се поколеба и Рийс й направи знак с пистолета, който все още държеше в ръка:

— Нали чу какво ти говорят. Застани там…

Помислих си: Това е — в крайна сметка няма да ни арестуват, ще ни убият тук. Холидей дойде до мен и аз се отдръпнах съвсем мъничко назад, така че тя да остане между мен и пистолета, очите ми не се откъсваха от ръката на Рийс. Фокусирах погледа си в показалеца му, извит около спусъка, извърнах се на една страна, наклоних глава в обратната посока, така че целта му да стане колкото е възможно по-малка, и се приготвих щом изстреля първия куршум, да се хвърля към по-ниския…

— Слушайте ме сега — казваше в този миг по-ниският, — напускате града с различни автобуси. Повтарям: с различни автобуси. И да не сте се върнали…

— Не се тревожете. С различни автобуси — обади се Холидей като ехо. — Не се тревожете. Няма да се върнем…

— Хайде… — рече ниският на Рийс и тръгна да излиза.

Не можех да повярвам, но беше така — Рийс последва по-ниското ченге към вратата на коридора.

— Моля ви, господине — чух гласа си, — може ли да ми върнете пистолетите?

Спряха се и двамата, по-ниското ченге погледна Рийс, а той сви рамене. По-ниският извади моя пистолет от джоба си, издърпа пълнителя и изхвърли патрона от цевта. После метна пистолета върху кушетката, Рийс му подаде другия и той повтори процедурата. После двамата излязоха, без да кажат нищо, и затвориха вратата след себе си.

Още не можех да повярвам; бяха си отишли, но усещането за страх още витаеше из стаята като бетонен облак. Сякаш в лош сън си избягал от великан с десет ръце — свил си се зад някой ъгъл и си се отървал, но знаеш, че всеки миг той ще се пресегне над някоя от къщите и ще те сграбчи. Стоях така и изведнъж чух собственото си дишане, вдигнах глава към Холидей и видях, че ме наблюдава. Седнах, но нямах сили да прибера краката си и цялата им тежест се събираше в петите. Казах:

— И за един милион долара не бих искал това да се повтори, та дори за десет милиона.

— Можеше да бъде и по-зле.

— Не можеше.

— Не беше чак толкова зле…

— Да, не беше, но само за такива, които нямат ум в главата си. Теб, ако питат, не беше толкова зле. За теб беше много приятно да се показваш пред онази свиня. Щом можеш да се покажеш пред някого, ти си прекарваш много приятно…

— Ревнуваш, това е всичко…

— Глупости.

— За нищо друго ли не можеш да мислиш? За теб няма ли значение, че се отървахме така невероятно, няма ли значение, че ще се измъкнем от този град спокойно и безнаказано — изглежда, теб такива неща не те интересуват. Единственото, което те занимава, е, че съм се показала пред онова ченге. Защо не признаеш, че имахме голям късмет и всичко ни се размина?

— Аз мисля за всичко. — Най-сетне успях да прегъна краката си. Изправих се, взех сакото си от пода и пистолетите от кушетката и влязох в спалнята. Облякох сакото, изпод купа дамско бельо в чекмеджето на скрина извадих два пълнителя от запасите, сложих по един във всеки пистолет и вкарах по един патрон във всяка цев, за да са готови за стрелба. Пуснах ги в джобовете си, сложих шапката си и тръгнах да излизам. Холидей стоеше на вратата и ме гледаше.

— Къде отиваш?

— Ще се върна до един час.

— Забрави това, дето си го намислил! — каза тя твърдо и ми препречи пътя. — Ако се захванеш сега с Мейсън, спукана ни е работата. Не се занимавай с него…

— Изобщо не съм си помислял за него.

— А за какво мислеше? Виж какво — бързо подхвана тя, — Джинкс разполага с пари. Ако са го хванали, да се оправя сам.

— И за Джинкс не съм мислил. Нямаме пукната пара. Трябват ни пари, за да се махнем.

— Не. Много е рисковано. Все пак ми останаха малко пари, достатъчно са. Достатъчно, за да напуснем града.

— Колко имаш?

— Към двайсетина долара.

— Докъде ще стигнем с тях?

— Стигат…

— Махни се от пътя ми.

Тя ме хвана с две ръце и ме разтърси.

— Ти луд ли си? Трябва да се махнем оттук. Всеки миг могат да ни обвинят в убийство. Не бива непрекъснато да разчитаме на късмета си…