Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Стига си ме дърпала…

Тя спря да ме дърпа, но продължи да ме стиска за раменете.

— Ще се справят с нас за една минута… — каза тя тихо с пресипнало гърло и в крайчеца на устата й се показа слюнка.

Казах й:

— Ти не си онази мадама с автомата, която видях вчера. Трябва да е била някоя друга. Била е друга мадама…

— Някой трябва да те вразуми, аматьор такъв, хапльо.

Фраснах й един в стомаха, тя се удари в касата на вратата. Политна, падна и заблъска по пода с юмруци, разхълца се, разциври се.

Наведох се над нея и казах:

— Млъкни и си отваряй ушите. Млъкни, чуваш ли! Слушай какво ти говоря.

След малко спря да блъска по пода и вече щеше да вдигне глава, но преди да ме погледне, на вратата се потропа. Така се стреснах, че за миг останах като парализиран. Холидей се бе понадигнала, бе подвила крака под себе си и от нея се разнасяше дъх на страх, остър и възбуждащ като мириса на канела. Изправих се внимателно и отидох до вратата, като извадих единия пистолет от джоба си. Отново се почука и едва сега осъзнах, че всъщност беше леко барабанене с пръсти, нетърпеливо, но не властно и това наистина малко ме поуспокои; съобразих, че онези негодници не биха се върнали така кротко, не биха потропвали по вратата с един пръст, а звукът беше точно такъв… и отворих, като се прикрих веднага, за да не рискувам — този път да не се проявя като хапльо; пистолетът ми беше готов, пръстът ми бе обхванал спусъка с такова напрежение, че от цевта можеше да изригне огън дори от силата на пулса ми.

Беше Джинкс. Блъснах вратата с рамо. Забелязах, че е кисел, а очите му святкаха сърдито.

— Мейсън ни е натопил, мръсникът му с мръсник, Мейсън беше.

— Да те вземат дяволите, Джинкс, знаем кой ни е натопил — каза Холидей с разтреперан глас и тръгна към него. — Ако имаш да си разчистваш сметки с Мейсън, оправяй си ги сам и не се опитвай да въвличаш и Ралф в тази работа. Едвам се отървахме и няма да ти позволя да провалиш всичко.

— Кой се опитва да проваля нещо? — кипна той. — За бога, дошъл съм тука, за да ви направя услуга, а ти още от вратата си готова да ме изядеш с парцалите. Дошъл съм, за да ви предупредя за ченгетата, а ти се нахвърляш върху мен.

— Изпаднала е в истерия — осведомих го аз и се обърнах към нея: — Остави го на мира.

— Някой ден отново ще поема подобен риск, за да ти направя друг вид услуга — каза й той, а на мен обясни: — Бях от другата страна на улицата, където са старите коли за продан. Видях го да излиза. Сбъркан, сакат мръсник. Ако имах пистолет, щях да го застрелям, както седеше в полицейската кола…

— Ако искаш да се разправяш с Мейсън, сам си разчиствай сметките. — Холидей се намеси отново. — Не се опитвай да въвличаш и Ралф. Ние трябва да се махнем оттук, трябва бързо да се махнем. И то без теб. Ти няма да дойдеш с нас. Заминавай в друга посока, чуваш ли…

Джинкс я изгледа за миг, после намръщен се обърна към мен. Попита ме:

— Какво й става?

— Нали ти казах. Изпаднала е в истерия.

— Трябва да се махнем от града — пак се обади тя. — Казаха ни да се махнем от града.

— Джинкс, можеш ли да повярваш, че това е същата мадама, която познавахме вчера…

— Няма начин…

— Гледаш ли? — обърнах се към Холидей. — Успокой се за малко, ако обичаш. Не се притеснявай. Поемам нещата в свои ръце. Остави ме да се справя.

— Ти добре се справи дотук. Хапльо такъв.

— Моля ти се…

— Тоя сбъркан сакат мръсник изобщо не ме предупреди, че идват тайните ченгета. Най-спокойно ги остави да дойдат и да ме спипат. Вдигам глава и ето ги — пред мене.

— Много добре знам какво ти е. И нас ни оскубаха.

— Мен не са ме оскубали. Тогава не знаех, че са дошли да ме изнудват. Ония две ченгета не ги познавам и мислех, че са дошли да ме окошарят. Не знаех, че е изнудване. Нямаше да се ядосам толкова заради едно изнудване. То…

Прекъснах го.

— Чакай малко. Какво искаш да кажеш… не те били оскубали? Значи ли, че не си им платил?

— Не разбрах, че е изнудване. Мислех, че ще ме арестуват.

Холидей вдигна поглед към мен, а аз сведох очи към нея. И двамата си мислехме за едно и също — щом не е платил на ченгетата, значи парите са още у него.

Попитах го:

— Ами тогава как се отърва?

— Те изобщо не ме хванаха. Работя си в магазина, те идват откъм служебния вход и питат къде е Джинкс Рейнър. Казвам им, че е отпред, те отиват към предната страна, а аз свивам в задната уличка. Мислех, че ще ме арестуват. Не разбрах, че е изнудване, докато не видях Рийс и инспекторът да излизат оттук без вас. Тогава загрях.