Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Пред „Хартфордс“ вече нямаше суматоха. Момчето от сергията със зеленчуци миеше връзка цикория, някакъв прислужник метеше тротоара с метла с дълга дръжка. Огромният разлом, пробит в тихото всекидневие на супермаркета, беше запълнен от тежестта на повторението.

Така изглеждаше и гаражът на Мейсън, но аз знаех, че е само привидно и точно затова бях дошъл. Полицаите бяха изпуснали Джинкс, значи досега трябваше вече да са поставили засади, а едната от тях следваше да бъде при сервиза, в случай че по една или друга причина Джинкс реши да се добере до Мейсън. Вероятно щеше да има цивилен агент до телефона в канцеларията и друг, който да се навърта край задната врата — така и беше. Действията на полицията са строго определени като в геометрична задача, а отговорът е винаги в края на учебника.

Спрях пред входа на канцеларията и агентът, застанал до телефона на бюрото, ме изгледа тъпо. Беше към петдесетгодишен, дори по-възрастен, и имаше дълъг стаж като ченге, защото на лицето му беше изписана завършена проклетия, каквато може да избуи и да върже само от дълги години нисше полицействане.

— Да? — посрещна ме той.

— Мейсън тук ли е?

— За какво го търсиш?

— За една кола.

— Така ли? Каква кола?

— Каквато и да е — стига да върви.

— Къде искаш да отидеш?

Проницателността и предпазливостта стояха пред мен в спретнат външен вид, с голямо шкембе и петдесет и втори номер обувки. Тръгнеш ли по дирите на дивеча в полето, трябва да се движиш срещу вятъра, а в гъсто залесените места бъди много внимателен, не стъпвай по клонките, не разклащай шумките и храсталаците. Не забравяй, че съществуването на животните зависи от зрението, обонянието и слуха им и ти като ловец не можеш да си сигурен до каква степен са развити инстинктите им, така че трябва да бъдеш непрекъснато нащрек, за да не подплашиш плячката. „Мейсън тук ли е?“ — „За какво го търсиш?“ — „За една кола.“ — „Така ли? Каква кола?“ — „Каквато и да е — стига да върви.“ — „Къде искаш да отидеш?“ Господин Саскуоч 7 7 Във фолклора: човекоподобно същество, космато, с големи стъпала, обитаващо Тихоокеанското крайбрежие на САЩ и Канада. — Б.пр. вървеше из гората срещу вятъра и се справяше великолепно.

— Никъде не искам да ходя. Съвсем честно, не ща. Мислех да си остана тук, но Мейсън и инспектор Уебър се намесиха. Инспекторът иска да се махна от града. Май е най-добре да извикате Мейсън…

Той ме зяпна глупашки, намръщи се и намръщеното му лице започна да се криви като от някакъв тик, предизвикан от вибрациите на сложния механизъм, който бавно се превърташе в обемистия му череп. Ни най-малко не изглеждаше изненадан, че познах какъв е. Един факт напираше да премине през съзнанието му и напредъкът му можеше да се проследи по страданието, обезобразяващо лицето му. Най-сетне проумя. Кривенето спря и кожата встрани от месестата част на ухото му се изду като козината на настръхнало куче.

— Значи инспекторът ви е открил… — продума той бавно.

— Да.

Влезе другият агент — този, който се навърташе около задната врата. Беше към трийсет годишен, прекалено млад, оня израз още не беше вързал плод на лицето му, но цветната пъпка вече се разтваряше. Попита:

— Какво става, Рей?

— Същото, дето става от години. Ние още патки пасем. Инспектор Уебър иска тоя тип да се махне от града. — Той прекоси стаята и дойде при мен до вратата. Провикна се навътре към самата работилница: — Мейсън!

През цялото време другото ченге не откъсваше поглед от мен. Но и двамата изглеждаха разочаровани и без настроение.

— Къде е Джинкс Рейнър?

— Не знам — отговорих.

Рей се върна при нас и подхвърли:

— Тоя сигурно иска пак да услужи на инспектора, на него ще каже.

— Ако знаех къде е Рейнър, щях да ви съобщя. Да не мислите, че искам инспекторът да се покаже толкова алчен.

— Какво искаш? — обади се Мейсън иззад гърба ми.

— Кола искам.

— При това черен форд лимузина с двигател „Мъркюри“, нали?

Извърнах се и го изгледах. По лицето му се четеше наглост и насмешка. Присъствието на двете ченгета му вдъхваше учудваща храброст.

— Боя се, че проявих прекалени амбиции — демонстрирах разкаяние. — Черният форд лимузина с двигател „Мъркюри“ ще трябва да почака. Сега каквато и да е кола ще ми свърши работа. Надявам се ти или Нелс да ни закарате с Холидей извън града.

— Да бяхте го чули тази сутрин — каза той на ченгетата. — Друга песен пее сега. — После продължи към мен: — Ужасно много съжалявам, Ралф, стари приятелю, ужасно съжалявам, но само за това съм си мечтал, да те закарам с мадамата ти някъде и един от двама ви да ми тегли куршума в гърба.