Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Ако.

Но не бива да има никакви „ако“. Боже мой, просто не бива да има никакво „ако“.

Казах на Джинкс:

— Влизай там и нагласяй машината.

— Нагласена е и е изпробвана.

— Както и да е, влизай вътре.

— Откъде знаеш, че ще дойде? — попита той.

— По дяволите, всичко е намислено така, че да дойде. Направил съм така, че да дойде. Къде е другият пистолет?

— Там вътре… върху уредбата за запис.

— Вземи и тоя — подадох му и моя пистолет. — Нека да са у теб. Надявам се, че ще се престрашиш и ще стреляш, ако нещо се обърка.

— Как може нещо да се обърка? Нали си майстор…

— Захващай се с машинката, ако обичаш.

— Добре — съгласи се той, без да спори повече. — Само не забравяй през цялото време да го държиш пред микрофона.

— Няма да забравя. Влизай вътре…

— Мислиш ли, че имам време да си обуя обувките?

— Имаш време да спреш с приказките…

Той се ухили на Холидей и влезе в спалнята. Тя го наблюдаваше с безразличие. Казах й:

— Извини ме, моля ти се.

— За какво?

— За това, че те обезпокоих в такъв момент на екстаз. Но се опитай да прецениш положението. Стоях отвън в коридора и не можех да накарам никого да се размърда, а очаквах инспекторът да се появи всеки миг. Това щеше да провали всичко. Така че, разбираш, трябваше да вляза, просто трябваше да вляза. Аз съм последният човек на тоя свят, който би поискал да ти попречи на удоволствието, но този път просто нямах друга възможност. Надявам се, че разбираш…

— Разбирам… — каза ми тя мило.

— Ти си страхотна. Страхотна в истинския смисъл на думата.

— Не ме иронизирай.

— Не те иронизирам. Опитвам се да бъда искрен. Ти си страхотна.

— Моля те, не се сърди.

— По дяволите, тогава стискай си краката. — Свалих сакото си и отидох до кушетката. Тя се размърда, обърна се и ме изгледа, докато минавах. Хвърлих сакото си на кушетката и също я изгледах. При теб няма скрито-покрито, само едно не искам от теб, и в крайна сметка точно то ще ми се случи, ако не престанеш да лягаш с всеки, с когото си на „здрасти“, това исках да й кажа, но не го направих, мислех си, че Джинкс може да чуе от микрофона. Не исках да стигаме до разрив… засега. Имах нужда от него и от неговите хиляда и осемстотин долара, които бяха в джоба ми.

— Какво стана в сервиза на Мейсън? — попита тя.

— Това, което ви казах, че ще стане. — Не може да се каже, че отговорих със задушевен тон. — Фрашкано с ченгета… и Мейсън беше там. Дадох му да зърне хиляда и осемстотинте долара и той се спусна право към телефона.

— Това е добре — каза тя и малко се поуспокои. — Притеснявах се за теб.

— Отсега нататък, когато се тревожиш за мен, не се утешавай със секс.

Очите й блеснаха. Гласеше се да ми отговори, но думите не успяха да се оформят. На вратата се почука. И двамата онемяхме.

— Не забравяй какво съм ви казал. Просто следвайте моя план — казах с възможно най-тихия глас, при който думите все пак заглушаваха туптенето на сърцето ми. Аутодафе. Спокойно, сърце, по-бавно, по-бавно, започнах да си повтарям, няма нищо страшно, все едно че съм в топло пухено легло, в противен случай той нямаше да дойде, по-бавно, сърце… Минах покрай Холидей, отново ме лъхна острият мирис на канела, отидох до вратата и отворих. Инспекторът и Рийс стояха отвън, но този път видът им беше едва ли не извинителен, като че ли бяха тръгнали от къща на къща да събират абонаменти.

— Ще ни поканиш ли да влезем? — попита инспекторът.

Влязоха и аз затворих вратата след тях.

— Малко се изненадвам, че ви намирам тук — започна инспекторът. — Мислехме, че вече сте на път за Аризона…

— Опитахме се да заминем, сър, как да не се опитахме. Ходих да търся кола.

— Всеки ден за Аризона тръгват два или три автобуса, моето момче. Казах ти го и преди…

— Да, сър, знам. — По-бавно, сърце, по-бавно. Заради теб гласът ми се променя, задъхвам се. Няма защо да се вълнувам: хванали сме го, хванали сме го здравата. Само трябва да намеря начин да го заведа до микрофона, да го накарам да застане пред него… Заговорих отново: — Не искам да си мислите, че съм някакво самонадеяно копеле, сър. Не съм от тия твърдоглави глупаци, които правят напук. — И бавно заотстъпвах назад към кушетката. — Ще направя каквото ми казахте. Ще се махна от града. Нали ще се махнем от града? — обърнах се към Холидей.

— Вярвайте ми — веднага се включи и тя, но всъщност заговори на Рийс — другото ченге; усмихваше му се, той й връщаше усмивката и си мислеше все за онова… онова, което тя искаше да го накара да си мисли, дяволите да я вземат.