Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Господи, какъв театър разиграваш? — каза Мейсън с подчертан сарказъм.

Ритнах го с всичка сила по куция крак. Той изсумтя и се преви на две, а когато се изправи, лицето му беше сгърчено от болка.

— Друг път да не ми говориш така — предупредих го аз.

— Господи, Ралф — извика Джинкс, — какво, по дяволите…

— Разбра ли? Друг път да не ми говориш така — повторих на Мейсън.

— Изчезвай — отвърна ми Мейсън. — Изчезвай. Махай се оттук.

Само го изгледах.

— Колко ще ми искаш за тези пистолети?

— Махай се — изпъшка той. — Изчезвай. Оставяй пистолетите и изчезвай.

— Колко? — попитах отново.

Той ме изгледа сърдито. Накрая каза:

— Двеста долара за двата.

— Дадено. — Знаех, че е прекалено много, но не исках да споря с него. — Хайде — обърнах се към Джинкс, — да тръгваме…

— В брой — продължи Мейсън.

— Ще имам пари в брой до един час. Тогава ще се разплатим за всичко. Включително и за форда лимузина с двигател „Мъркюри“. — Направо се усещаше как щракат колелцата в главата му. — Стига си се притеснявал. Ще се върна. Знаеш го…

Той седна на стола, хвана ударения си крак и го прегърна, сякаш държеше бебе. По физиономията му личеше, че още го боли. Кимнах на Джинкс и двамата излязохме от канцеларията му, отидохме отзад на паркинга и се качихме на зефира.

— Господи, Ралф — каза Джинкс, като излизахме с колата към улицата, — не биваше да го правиш. Та той е куц…

— Още една причина да внимава какви ми ги приказва.

Направихме завой към улицата и се включихме в потока на движение.

— Да, но той много ни помага…

— Ако той не ни помагаше, друг щеше да се намери. Единственото, от което имаме нужда, е пари. Боже мой, та погледни Карпис, Дилинджър. Пирпойнт и останалите. Ако събереш акъла на всичките заедно, няма да ти стигне, за да завършиш и началното училище. Как, по дяволите, си мислиш, че се справят? С пари, ето как. Трябва им тип като Мейсън — купуват го. Трябва им ченге или шериф — купуват го. Отговорът е един — пари…

Пътувахме към центъра сред потока от коли.

— И все пак няма защо да се хвърлят пари на вятъра. Ти имаше един трийсет и осемкалибров револвер. Защо ти беше втори пистолет? — попита Джинкс.

— Не ща револвер, казах ти. Не ги обичам. Затова поисках автоматични пистолети. Мейсън откъде ги е взел? Чисто нови са…

— Той всичко може да ти намери, всякакво оръжие. Пистолети, пушки, автомати, газови маски за сълзлив газ…

— Как? Да се занимаваш с такива работи е по-опасно, отколкото да си играеш с динамит.

— Не и в неговия случай. Зет му отговаря за полицейската охрана на стоманолеярния завод. В завода има цели складове, пълни с такива играчки. Както във всички големи заводи наоколо.

— Хич не е лошо.

— Особено пък за нашия дребосък. — Джинкс зави към паркинга зад големия магазин за хранителни стоки „Номер едно“ и попита: — Накъде?

— Накъдето искаш. — Часовникът на арматурното табло на зефира показваше девет и пет. — Ти ли свери часовника?

— Точно в осем и половина — отговори той и спря лимузината на едно от очертаните места за паркиране. От двете ни страни имаше доста други коли. — Трябва да се появи всеки миг, ако си направил сметката правилно.

— Освен ако машината за миене на бутилки не се е развалила отново.

— Какво?

— Шегувам се — отвърнах му аз. — Взе ли лепенки?

— Да. — Той извади от джоба си две ролки и ми ги показа. Беше лейкопласт, бял, широк пет сантиметра. — Ами превръзките?

— Взел съм всичко. Също и маските. — Откопчах сакото си и го разгърнах, за да види маските, захванати с безопасна игла за ризата ми. Бяха смешни маски, каквито носят децата на празника Хелоуин. Откопчах едната и му я подадох. На бузите имаше мацната черна боя, а под носа — дълги щръкнали мустаци. Другата, тази за мен, изобразяваше физиономия на мома — алени бузи, начернени мигли, голяма уста. Джинкс взе своята, без да каже нищо, и я скри под сакото си.

— Холидей ги е купила от някаква сергия — казах аз.

— Май доста е накупила. Страхотна идея, а?

— Ами да…

— Ще побъркаме ченгетата с тия маски. Няколко хубави удара и поемаме на запад.

Той ме смушка и аз се огледах. Фургонът на млекаря се приближаваше към бетонния парапет, който ограждаше задния вход на магазина, встрани от рампата за разтоварване.

— Този ли е? — попита Джинкс.

— Този е.

Джинкс се наведе напред, за да погледне през мен към млекаря. Джо беше, той самият. Вече беше излязъл от фургона и пълнеше дървената каса с бутилки мляко.