Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Монтийгъл стрийт… — извика шофьорът.

Сгънах вестника и слязох от автобуса. Районът беше жилищен, но нямаше да остане такъв за дълго. Все още имаше доста стари къщи на Монтийгъл стрийт, двуетажни и триетажни, червеникавокафяви ерозирали островчета в стил рококо сред надигащия се океан от административни сгради. Автомобилното движение беше оживено, навсякъде се виждаха бензиностанции и паркинги. По-нататък по улицата, по средата на разстоянието до следващия ъгъл, имаше огромно разкопано място и от равномерно изпразващите се екскаватори долиташе непрекъсната ритмична поредица от звуци, еднакви по дължина, в една и съща гама. Блок „Маракийш“ се намираше на ъгъла, където беше спрял автобусът — двуетажна тухлена сграда, евтина и занемарена на вид, така че човек лесно можеше да се досети какво става вътре.

Влязох. Попаднах в малко фоайе с портиерна и домофон. Тръгнах по коридора, стигнах до апартамент 114 и почуках с показалец. Холидей ми отвори и влязох в квартирата й. Преди да успея да кажа нещо, преди да се огледам, все още с вестника в ръка, тя затвори вратата с ритник, увисна на врата ми, прилепи лице до моето и разтвори устни. Целунах я, но не така силно, както тя мен, и едва тогава забелязах, че е само по една тънка хавлийка, цялата разкопчана. Стори ми се, че гърдите й са малки, стегнати, твърди, но някак не на фокус; отново виждах онова Елдорадо и чувах целия Бах, гръмнал в един-единствен чуден звук. Прегърнах я силно, потреперих, а тя разтвори устни още по-широко, захапа ухото ми, задиша тежко и дъхът й повя като ранния есенен вятър, който някога се спускаше от родните планини Смоуки през пролома Вон към Ноксвил, а той се намира на края на света. Наведох глава, издърпах ухото си от зъбите й, като си повтарях, че сега трябва да спра, да спра, да спра и тази мисъл се бореше със стенанието на слабините ми, но всъщност само отглас от нея стигаше до съзнанието ми и заглъхваше толкова бързо, че аз не можех да направя нищо. Изведнъж усетих, че Холидей ме държи за ръката и ме дърпа към спалнята.

Спях, разбира се, но дори когато спиш, у теб бодърства някакво предплиопитекско съзнание, което ти помага да разпознаваш и много ясно да усещаш отделни неща. Знаех, че ми е топло, приятно и съм на сигурно място. На няколко пъти това чувство започваше да избледнява и вече разбирах, че скоро ще се събудя, но не можех да направя нищо, за да го предотвратя, защото напрегнех ли волята си, осъзнаването щеше да дойде още по-бързо. Можех само да се опитам да се отпусна, но и това се оказа невъзможно — до мен се промъкваха шумовете от външния свят, изпълваха бавно стаята и когато най-сетне бях в състояние да реша кои от тях са определящи, схванах, че чувам глухото изпразване на екскаваторите в долния край на улицата, отворих очи и се огледах. Транспарантите бяха спуснати, но на едно място слънчевата светлина бе намерила пролука и се бе провряла оттам — тънка златна жичка играеше с пищен блясък и придаваше на цветовете този оттенък, който е присъщ единствено на късния следобед. Значи беше късен следобед. Лежах и се вслушвах да доловя някакво движение, което да ми подскаже къде се намира Холидей, но нищо не се чуваше.

Станах, промъкнах се под игривата слънчева жичка, отворих вратата и надникнах в дневната. Беше празна, вътре имаше само евтини мебели. Отидох до вратата в другия край на дневната — беше открехната — и я бутнах. Кухнята беше малка и също празна. Тъкмо се връщах в спалнята, когато вратата към външния коридор се отвори и Холидей се появи. Беше облечена в сива вълнена пола, бяла шемизета и зелен кариран жакет, а в ръката си държеше хартиена торба с продукти. Видя ме и се усмихна.

— Няма ли да настинеш?

Погледнах се и открих, че съм гол.

— Сега ставам, току-що. Търсех те.

— Ходих да пазарувам. Джинкс се обади по телефона. Ще дойде да вечеряме заедно. — Това беше добре, имах да говоря с него по работа. — Мислиш ли, че мога да готвя, като стоиш пред мене така? Метни си нещо.

— Добре.

Холидей влезе в кухнята, а аз отидох в спалнята, обух едни гащета и се върнах при нея. Вадеше продуктите от торбата, спря, колкото да ме огледа, и каза: „Това вече е друго“ — после продължи да си гледа работата.

— Обичаш ли супа от гъби? — попита ме тя и вдигна една консерва, за да я видя.

— Всичко обичам. Както казваше дядо ми, толкова съм гладен, че бих могъл да изям десния бут на генерал Шърман 6 6 Уилям Текумсе Шърман (1820–1891) — американски военачалник от страната на Севера по време на Гражданската война в САЩ. — Б.пр. суров.