Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Добри приятели имаш — отбелязах и хвърлих вестника на земята. — Пощальонът, приятелчето от Чикаго, Мейсън… Да, да. На тоя свят няма да се намери един човек, който да ти мисли злото.

— Пак започваш да ревнуваш.

— Ти не си с всичкия си. Да ревнувам! Не те бях виждал допреди две седмици и след тази вечер вероятно никога повече няма да те видя. Глупости!

Тя поприсви очи, съблече зеления кариран жакет и го метна през рамо с евтин театрален жест. С две ръце смъкна шемизетата си и я запрати в лицето ми. Долових лек мимолетен полъх на жена и когато махнах блузата от очите си, Холидей бе смъкнала ципа на полата си и я остави да падне на земята. Сутиен не носеше. Дръпна копчето на пликчетата си, а после ги ритна и те полетяха над леглото. Приближи се на две стъпки пред мен и застана разкрачена с ръце на хълбоците.

— Я повтори. Кажи пак, че няма да ме видиш повече след тази вечер.

Изправих се бавно и я пернах през лицето. Устата й зяпна, после се затвори, тя се хвърли разхълцана на леглото. Аз потреперих, после всичко стана розово, почти до червено, смъкнах се на леглото и докато се отпусках, си помислих, че тя е права, абсолютно права.

— Виж какво… — Пресегнах се, за да я накарам да се обърне. — Виж.

Тя преглътна онова, което не бе успяла да каже, залепи уста в моята, захапа устната ми и прекара ръце по голите ми рамене. Усетих как кожата ми се събира под ноктите й, а от банята се чуваше как водата тече в мивката.

Автобусът беше пълен с хора, които отиваха на работа. Пуснах монета в апарата за билети и се придвижих назад, стиснал обеда си в кафява хартиена кесия, за да се вижда, че и аз съм тръгнал на работа. Забелязах, че все още пишеха за нас на първа страница, но едрите заглавия бяха посветени на нещастието с военновъздушните сили. Дирижабълът „Акрон“ бил свален от буря край брега на Барнегат, Ню Джърси, и седемдесет и трима души загинали, включително и командирът на авиацията, контраадмирал У. А. Мофет. Всички четяха и говореха само за това. Обедът в кафявата кесия изобщо не ми беше необходим.

Слязох на един ъгъл заедно с още седем-осем души и гледах да вървя в средата на групичката им по улицата, която водеше към сервиза, сякаш ходех там от години.

Джинкс беше в канцеларията при Мейсън и двамата ме чакаха.

— Едно ти признавам — подхвана Мейсън. — Не ти трябва много време, за да се наканиш.

— Не ми е приятно Холидей да остава задължена — му отговорих. Обърнах се към Джинкс. — Взел ли си всичко?

— При мен всичко е наред, но изглежда, че Мейсън не е готов.

Погледнах към Мейсън. На лицето му беше изписана многозначителна усмивка и той демонстративно поглеждаше въображаемата си брада.

— Обръснах ги миналата седмица — рече той.

— Не те разбрах.

— Бакенбардите. Ти за кого ме вземаш — да не съм Дядо Коледа? Десет процента и веднага ти намирам кола. Да не си въобразявате, че тия работи падат от небето?

— Така ли ти каза Джинкс — десет процента? — засмях се аз. — Не ме е разбрал…

— Няма какво да не съм те разбрал — обади се Джинкс. — Каза десет процента.

— Казах двайсет и пет процента, Джинкс — смигнах му така, че Мейсън да ме види и да си помисли, че ме е изненадал. — Казах една четвърт за Мейсън за това, че ще използваме колата…

— Това е друго нещо. Я кажи сега какво не му харесваш на цвета на зефира?

— Аз и зефира не харесвам — отговорих и хвърлих пакета с обяда в кошчето за смет. — Много бие на очи. Искам черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. Като тези на ченгетата…

— Хайде, хайде, не ти ли стига, че ще се повозиш на зефир!

— И на зефира ще се повозя още веднъж, колкото за тази работа. Но само за тази работа. А ти гледай да намериш черен форд лимузина с двигател „Мърмори“. И осем или девет комплекта регистрационни номера от други щати…

— Боже мой — възкликна той и поклати глава. — Не се гледа на какъв хал е, ами приказва на едро.

Не му обърнах внимание, а попитах Джинкс:

— Какво става с пистолетите?

Той посочи Мейсън:

— У него са.

— Не си искал револвер.

— Вече знаеш какво искам. Дай ги. — Той ме изгледа подозрително, после отвори най-горното чекмедже на бюрото си и извади два автоматични колта, трийсет и осемкалиброви, от синкавосива стомана и слонова кост по дръжките. Взех ги, подържах ги в ръце, огледах ги. Размахах ги нагоре-надолу, за да преценя тежестта им, после оставих единия, освободих пружината на пълнителя на другия, извадих с нокътя на палеца си патроните и ги събрах един по един в шепата си. Исках да проверя колко е стегната пружината. Върнах обратно патроните, сложих пълнителя, после проверих и другия пистолет. Пак ги огледах и двата. Нямаха грешка, точни и безупречни в съвършенството си като окръжност.