Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Тя се засмя, измъкна и други консерви от торбата, а после извади един хляб от книжна кесия. Взех хляба. Беше още топъл. Поглъщах мириса му на бавни дълбоки вдишвания, исках да стигне до всяко кътче на дробовете ми. Боже господи! По какъв ли странен алхимичен път тайната на хляба, който някога печеше баба ми, бе стигнала дотук? Мирисът беше същият. Формата на самуна и цветът бяха различни, но мирисът беше същият. Дребната старица, надвесена над фурната…

— Пише нещо за избягали затворници — заговори Холидей.

Огледах се. Беше разгърнала вестник на скарата за изцеждане на чинии. Оставих хляба и взех вестника. За нас все още пишеха на първа страница, но тук даваха повече информация. „Изясниха се нови факти“, гласеше съобщението. Токо изведнъж се оказа опасен престъпник, развилнял се убиец и излезе, че влизал в числото на десетте най-големи врагове на обществото. Вече нямало никакво съмнение, се твърдеше във вестника, защо се е опитал да избяга от стопанството. Двама полицейски служители, надлежно снабдени с документи за екстрадиране, били на път да го върнат в Илинойс, за да бъде изправен пред съда по обвинение в убийство с цел грабеж на някакъв възрастен собственик на магазин, което почти сигурно означавало екзекуция.

— Токо — убиец, това нищожество — сред десетте най-големи обществени врагове, развилнял се главорез. Да се пукнеш от смях.

— Кой ги знае какво гласят, щом така са го разкрасили — рекох. — Никога не съм чел толкова глупости на едно място.

— Токо не ти ли е казвал?

— Какво да ми е казвал?

— Че го търсят за убийство.

Сега вече наистина се изсмях.

— Кого, по дяволите, е убил?

— Той не ти ли е казвал кого, по дяволите, е убил?

— Хайде, стига. Той беше такова шубе. Свито заешко сърчице. Вдигна ръце и ме изостави. Насред бостана ме заряза. Ако ме беше следвал, както му казах, никога нямаше да го улучат. Шубе си беше. Ето затова му видяха сметката. Развилнял се убиец, виж ми окото…

— А защо тогава ще бяга, след като му оставаха само още десет месеца? Защото идваха да го приберат, разбра ли? Мислиш ли, че щях да го пусна да рискува, ако положението не беше или всичко, или нищо? Толкова загубена ли ти изглеждам?

— Добре де. Убиец беше. Известен убиец.

— Е, хайде, завиждай.

— Да завиждам? На кого? На тоя нещастник? На тоя кокошкар?

Тя пристъпи и се нахвърли срещу мен с извадени нокти. Примижах инстинктивно, дръпнах главата си назад, вдигнах коляно и я ударих в слабините. Тя изохка, но май не беше от болка, а при мисълта къде съм я ударил, стомахът ме присви и пред очите ми се спусна жълта пелена, втурнах се към банята, пуснах водата, напълних шепи и наплисках лицето си, за да отмия вкуса на онова, което бе изпълнило устата ми едновременно със спазъма… и щом се изправих, видях, че Холидей е седнала на ръба на ваната.

— Не се сърди, моля те.

Взех една хавлиена кърпа от стойката на стената, нагънах я много внимателно, намокрих я под течащата вода, изстисках я, обърнах се и ударих с нея Холидей през лицето. Стомахът пак ме присви, но не ми призля както преди малко.

— Не се сърди, моля те — повтори тя.

Хвърлих кърпата във ваната, избърсах ръце в гащетата си и отидох в спалнята.

Холидей влезе уж безцелно и застана до леглото.

— Не се сърди, моля те.

— Прощавам ти — рекох. — Между другото, какво смяташ да правиш с тялото на Токо?

— Какво смятам да нравя с тялото му ли? Какво искаш да кажеш?

— Мисля, че трябва да предявиш претенции. Ти си най-близката му роднина. Записано е колко пъти си ходила на посещение в стопанството. Ако не успеят да се свържат с теб, ще решат, че си забъркана.

— Ще решат, че съм забъркана ли? Ами че те го знаят. И то отдавна. — Холидей се обърна, излезе от стаята и след миг се върна с един от вестниците. — Най-добре прочети това — каза тя, като ми го подаваше. — Ей тука.

Взех вестника и зачетох въпросното място. „Пощенските власти са задържали Бейкън, раздавача, който обслужвал жилището на сестрата на Токоуанда. Той признал, че й съобщил, когато едно писмо от брат й, изпратено нелегално от затвора, било заловено от полицията“. Погледнах към нея, без да пускам вестника.

Тя ми заобяснява:

— Щом раздавачът ми каза за писмото, хванато от ченгетата, разбрах, че Токо е загубен, ако не действам бързо. Там имах един приятел, който се познаваше с Мейсън. Той му се обади по телефона и щом дойдох тук, всичко се уреди. Единственото, за което се тревожех, беше как Токо да изчезне от стопанството, преди ченгетата да се появят с документите за екстрадиране.