Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Тъкмо се унасях, когато ми замириса на изгоряло. Не беше на плат или нещо друго познато. Изправих се бързо, огледах се и пак усетих миризмата. Все още не можех да я определя, нито пък откъде идва, но беше доста силна. Излязох от колата, огледах наоколо и под нея, но нищо. Наблизо, в един ъгъл, Нелс беше повдигнал зефира с лебедката и го смазваше. Прибрах пистолета от пода, сложих го в джоба на сакото си и отидох при Нелс.

— Откъде мирише?

— Сигурно от тия работи, дето Мейсън ги гори…

— Какви работи?

— Твоите… и нейните. Затворническата униформа.

— Аха — рекох и се огледах. Все още не виждах нищо.

— Къде ги гори?

— Ей там, където зарежда акумулаторите.

Отидох до тежката метална врата отстрани на сградата. Беше открехната. Да, миризмата идваше точно оттук. Струеше през процепа като от пожарникарски маркуч. Отворих и влязох. Попаднах в тъмно стайче с един-единствен малък прозорец към вътрешния паркинг. Отляво под прозорчето имаше дълъг тезгях, върху който бяха поставени няколко акумулатора, токоизправител и разни жици. В дъното се виждаше още един тезгях, по-дебел, а върху него бяха наредени стоманени форми за гуми, тънки тръбички и какво ли не още за вулканизиране и лепене на гуми. Отдясно имаше голяма наковалня и нещо, което приличаше на огнище. Мейсън стоеше там с очила и ръкавици, стиснал запалена ацетиленова горелка, надвесен над огнището. Стоеше с гръб към мен и от съскането на горелката не чу, че съм се приближил. Спрях и хвърлих поглед над рамото му. Занимаваше се със старите ми затворнически обувки и вече се бе образувала доста пепел, която се сипеше под решетката. Той държеше горелката над обувките, а те буквално се стопяваха под пламъка. Стопяваха се. С очите си го видях.

Мейсън се пресегна към бутилката, за да спре притока на газ, видя ме, сепна се и се дръпна назад, все още стиснал горелката, от която излизаше педя и половина оранжево-червен пламък. По лицето му премина сянка, после изключи горелката. Пламъкът угасна, съскането спря, стана невероятно тихо.

— Замириса ми още отвън. Чудех се от какво може да бъде.

Той закачи горелката над бутилката с газта и свали очилата.

— Значи вреш си носа навсякъде, така ли?

— Просто исках да знам откъде мирише.

— Откъде миришеше — кимна той към останките. — Не бива да гледаш към пламък с такава температура без очила. Две хиляди и триста градуса син пламък не е шега работа.

— Ще го запомня. — Обърнах се да си вървя.

— Запомни и още едно нещо. Не обичам хора, дето си завират носа навсякъде.

Малко по-късно усетих, че някой ме дърпа за рамото, събудих се и видях Мейсън.

— Холидей те търси по телефона — каза той.

Измъкнах се от колата. Той затвори вратата след мен и хвърли един поглед вътре през спуснатото стъкло.

— Виждам, че си намерил мляко. Не бива да оставяш бутилките да се търкалят, където завърнеш. Толкова ли си печен, че да не те е еня за отпечатъците?

— Започваш да ми досаждаш. Тия номера с отпечатъците са детска залъгалка. Къде е телефонът?

— В канцеларията.

Влязох в канцеларията и вдигнах слушалката от бюрото. Холидей се обаждаше от квартирата — всичко беше наред. Започна да ми обяснява как да стигна дотам, но й казах да почака, докато намеря лист и молив.

— … С автобуса за Мейуд до Монтийгъл стрийт. Блок „Маракийш“. Апартамент 114. Да, да, разбрах. Записах. Откъде да хвана автобуса?… Пресечката на Втора улица и Крайбрежна ли? Записах си всичко. Да, веднага… А, той ли? Аха, чудесно. Разбираме се чудесно. — Мейсън се появи пред канцеларията и се подпря на касата на вратата. — Не, няма го тук — избъбрих в слушалката и вперих очи право в него. — Някъде отзад е. Можеш да говориш свободно. — Продължих да го гледам и да се подсмивам. — Да, забелязах… Разбира се… е, хайде…

Затворих слушалката.

— Разбрала ти е душицата. Казва, че си бил притеснителен. Ти притеснителен ли си бе, Мейсън?

Това го раздразни. Сега вече влезе в канцеларията.

— Нафуканите копелета като теб са от ден до пладне, пък аз винаги ще съм си тук.

— Ще се видим по-късно. И не забравяй да изтриеш отпечатъците ми от бутилките за мляко. Не забравяй, че ти трябвам.

Купих си обедното издание на един вестник и го зачетох в автобуса. Бяхме на първа страница, въпреки че същата сутрин съобщаваха и за дирижабъла „Акрон“, който вероятно се бе загубил някъде из Атлантическия океан. „ЧЕТИРИМА УБИТИ ПРИ БЯГСТВО ОТ ЗАТВОРНИЧЕСКО СТОПАНСТВО. ДВАМА НАДЗИРАТЕЛИ, ДВАМА ЗАТВОРНИЦИ. Подобна жестокост може да се очаква, се казваше в съобщението, щом закоравели престъпници като Токоуанда — убитият затворник — и Котър — избягалият затворник — биват извеждани за принудителен труд в открито поле и непрекъснато биват изкушавани от близостта на свободата, така че в един момент стават безразсъдни… Хора с такова престъпно минало, продължаваха да философстват в редакционната статия, трябва да се държат зад стените на щатския затвор…“