Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Това е добре.

Почти си бях свалил куртката, когато Джинкс сви, за да излезе от черния път на шосето. Изгубих равновесие от острия завой и паднах на пода в краката на Холидей. Докато сядах обратно, усетих как колата като че ли се снишава и набира скорост.

— Много съм доволен, че Кобет не се отметна — казах аз. — Това беше единственото, което ме притесняваше.

— Бях сигурна, че ще направи каквото трябва.

— Трябва да му пуснем нещо отгоре.

— Взел си е каквото му се полага, че и отгоре, а и на мен ми остана предостатъчно…

Не се и съмнявам, помислих си аз. На теб ти е останало повече, отколкото на която и да било друга жена в света.

Тя се пресегна и взе от предната седалка друга кутия с дрехи. Отвори капака и извади грижливо сгъната рокля. Свали каскета от главата си, пусна го на пода и зарови пръсти в косата си, за да бухне.

— Много добре се справи. Добре си се сетила да облечеш мъжки дрехи…

Тя ми се усмихна, разкопча токата на панталона си, но не и копчетата, просто се изхлузи от крачолите, като се облегна назад и изпъна рамене, за да се привдигне от седалката. Краката й бяха бели и стройни. Видях и най-дребните белези по кожата й, луничките, поричките и безбройните гънчици, които започваха над коляното й и се пресичаха в сложни геометрични форми, красиви като снежни кристали. С крайчеца на окото си видях още нещо, въпреки че се стараех да не гледам натам — не защото не исках, не защото се стеснявах, но след като си чакал толкова дълго като мен да видиш нещо такова, просто ти се ще то да се разкрие пред теб бавно, бавно, sostenuto 4 4 Сдържано, въздържано (ит.). — Б.пр. . Опитах се да не гледам, но погледнах и видях всичко — Атлантида, пътя към страната Шан, седемте града на Сибола 5 5 Митична страна (или остров), богата на съкровища. Седем испански духовници, прогонени от маврите, основали там седем града, откъдето никой не се завръщал. — Б.пр. …

Минахме през центъра на града и стигнахме до един автомобилен сервиз в района на складовете за продажба на едро. Над вратата имаше надпис „Сервиз Мейсън“. Беше малък, на един етаж, може да се каже позанемарен, входът му беше по средата на сградата, непосредствено до тротоара. Джинкс обиколи с колата почти целия вътрешен паркинг, зави към очертаното поле между две коли и спря близо до изхода. Щом слязохме, забелязах, че към нас идват двама мъже. Единият подтичваше. Надали беше повече от двайсет и три годишен, гологлав, едър, облечен в съвсем бял работен комбинезон. На капачето над левия му горен джоб беше избродирано с червен конец: НЕЛС. В едната си ръка държеше две табелки с регистрационни номера, а в другата — два малки гаечни ключа, и без да каже дума, се захвана да сваля номерата на лимузината. Вторият още се носеше към нас с полюляваща се походка и вече се убедих, че всъщност накуцва. Беше към четиресетгодишен, носеше омазнен комбинезон, на който не пишеше нищо, и черна платнена шапка с рекламен надпис на някаква смазка. Беше синеок, червендалест и изглеждаше притеснен.

— Значи на Токо не му се размина — беше първото, което чухме от него.

Спогледахме се изненадани с Холидей. Едва бяха изтекли два часа. Докато тя успее да отвори уста, той се завъртя на куция си крак и тръгна да обикаля колата, за да я огледа. Отваряше вратите, пъхаше си главата и проверяваше как е отвътре.

— Трябва да са го чули по радиото — предположи Джинкс.

— Аз не чух да съобщават — каза Холидей.

— Ти имаше друга работа — погледна той към мен.

— Кой е тоя? — попитах Холидей и кимнах по посока на куция, който все още надничаше в колата.

— Мейсън. От него взех всичко.

Мейсън се върна при нас — сякаш беше станал друг човек. Притесненият израз беше изчезнал от лицето му и държането му беше почти приятелско.

— От това, което казаха по радиото, очаквах да видя цялата кола на решето.

— След като се качихме в колата, всичко тръгна добре — обясни Холидей.

Попитах го:

— Какво казаха по радиото?

Той ме заоглежда от главата до петите.

— Запознай се с Ралф Котър — представи ме тя. — А това е Вик Мейсън…

Кимнах му, а той рече:

— Изпозастрелял си, когото ти падне, а?

— Така ли казаха по радиото?

— Да. Той се обърна към Холидей. — Трябваше да се отървеш от кутиите за дрехи и затворническата униформа. Само да ви бяха спрели ченгетата…

— Нали трябваше да върна автомата? Ако ни бяха спрели с това чудо в колата, хубаво щяхме да се подредим…