Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Бягай! — изкрещях към Токо.

Бъдлонг стоеше като втрещен. Нито едно мускулче по него не трепна.

— А пък ето какво виждах аз, сладур, когато те сънувах… — продължих прекъснатия ни разговор.

Той не помръдна. Когато изпънах ръка напред, само се втренчи в пистолета. Нямаше и половин метър от лицето му. Натиснах спусъка и куршумът прониза лявото му око, бликна струйка слуз и клепачът падна над дупката като транспарант над притъмнял прозорец. Кръв изобщо не потече.

Обърнах се и хукнах през браздите, прескачах неравностите, следвах Токо, криволичех, колкото е възможно по-превит, но без да намалявам скоростта си. Всички надзиратели започнаха да стрелят, чуваха се едновременно изстрелите и ехото от планините, по-слабо и треперливо, но не се уплаших дори за миг, нито мисъл за страх не мина през съзнанието ми. Кой знае откога не бяха стреляли надзирателите…

Краката на Токо се движеха ритмично, видях, че се изравняваме и щом го настигнах, той рязко спря, изправи се и на лицето му се изписа израз, събрал всички кошмари, сънувани откакто свят светува.

— Страх ме е… — прошепна той.

Продължих да тичам още няколко метра, обърнах се, забавих темпото и хвърлих поглед назад. Яхнал коня си, Харис пресичаше по диагонал бостана и приближаваше към мен, но нали теренът беше неравен, конят стъпваше внимателно и залиташе. Токо беше изостанал на три метра и се намираше между мен и Харис. Прицелих се в Харис, но когато натисках спусъка, стрелях по Токо. Куршумът го улучи в слепоочието, на устните му се показа слюнка и той падна на земята.

Побягнах отново. Изстрелите продължаваха, но нито веднъж не чух да изсвисти единичен куршум, носеше се само пукотевицата от пушечна стрелба и затихващият отглас от планините. Ако можеха да те халосат с тояга или да те шибнат с възлест каиш от сурова кожа, тия копелета имаха страхотен мерник, но стигнеше ли се до стрелба…

Стигнах края на бостана, прескочих напоителния канал — този беше по-малък, допълнителен — и потънах в евкалиптовата горичка. Тук, в гъсталака, за пръв път чух отчетливия глас на куршумите. Свистяха, просъскваха в листата и клоните. Изведнъж много наблизо, високо и рязко, светкавично се разнесоха нови звуци; огледах се, стреснат и малко разтревожен, видях автомат. На две педи от цевта му излизаха пламъци като езици; държеше го някакъв мъж, когото изобщо не познавах.

Вцепених се, когато видях мъж вместо Холидей. Имах чувството, че някой ме е прострелял в корема. Мъжът носеше каскет, папийонка и син костюм, стоеше в края на горичката съвсем на открито, облегнал лакът на една толкова недорасла издънка, че тя се тресеше от отката на оръжието и ръсеше с автомата откоси наляво и надясно като човек, който спокойно полива едно ъгълче от морава. Аз се спотаих на земята.

— Мини от другата страна — извика той към мен и едва тогава проумях, че това не е мъж, а Холидей.

Скочих, минах от другата страна и погледнах към бостана. Не се виждаше нито Харис, нито конят му. Някои от затворниците се бяха проснали край напоителния канал, а надзирателите се бяха скупчили на едно място и стреляха, без да се изправят, но нищо не улучваха. Бяха на повече от двеста метра. Холидей запрати по тях още един откос и свали автомата.

— Насам! — викна ми тя и се затича през гъсталака. Надзирателите продължаваха да сипят куршуми по дърветата, но те бяха не по-опасни от пролетен дъжд за керемидите на покрива. Нова, лъскава кола ни чакаше на черния път пред нас. Двигателят работеше, а Джинкс седеше зад волана. Щом приближихме, отвори задната врата и двамата с Холидей се хвърлихме вътре. Вратата се затвори и колата се люшна. Холидей се облегна по-удобно и се зае да слага нов пълнител в автомата.

— Това, дето си го донесла, е страшна работа. Наистина е страшна работа.

— Взех го от един приятел — обясни ми тя. Погледна към мен и продума бавно: — Ченгетата убиха още един от братята ми.

— Не му провървя на Токо. Изправи се точно когато не трябваше. Казах му да не спира…

Тя кимна към две картонени кутии на пода.

— Най-добре се преоблечи. Извинявам се за обувките.

— Не намери ли?

— По-големи са.

— Няма нищо. — Взех едната от кутиите и я отворих. Вътре имаше пълен комплект — риза, чорапи, обувки, костюм. Бяха евтини и долнокачествени, но какво от това.

— Тази беше за Токо. Другата е за теб.

— Пистолетът остана у него. Нямах време да го прибера.

— Не могат да разберат откъде е взет — каза тя, опря автомата на пода и го облегна на вратата надолу с цевта.