Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Не знаех колко време е минало — не беше много, може би две минути, но в никакъв случай повече от три. По тази част от плана нямаше съмнения — знаех, че мога да я изпълня, но отсега нататък с всяка изминала секунда опасността се увеличаваше и нишката на риска се обтягаше все повече и повече. И въпреки това не усещах страх. Всичко беше в мои ръце, владеех се напълно. Това бях чакал. Казвал си бях хиляди пъти, че ако пистолетите са там, където трябва, повече няма да се тревожа за Токо… Пропълзях по браздата, стигнах брезента на фургона и се вмъкнах вътре, свалих си панталоните и отново седнах, за да докажа, че съм бил там през цялото време, като се постарая да произведа необходимите шумове. Погледнах към Байърс през процепа. Стоеше на същото място, но сега бе вперил нетърпеливо поглед във фургона. По вида му не личеше да е неспокоен, просто не му се чакаше. Изсумтях и изпъшках няколко пъти, после откъснах шумно парче вестник, а Байърс вече започваше да нервничи. Не изпускаше фургона от очи. Станах и си поизчистих дрехите, взех още едно парче вестник, избърсах си лактите и смъкнах част от калта по себе си, закрепих добре пистолетите и кутиите с патрони под куртката си, така че да не се виждат, закопчах панталоните си и излязох.

— Вече си мислех, че си паднал вътре — заяде се Байърс.

Помислих си: Пазач на куркащи черва! Няма бъдеще в твоето изкуство.

— От храната на вечеря ми стана. Имам деликатен стомах.

— Ти изобщо си много деликатен, нали?

И спусъка ще натисна деликатно, селяндурино, ми мина през ума.

— Моля да ме извините, милорд.

— Я стига си се лигавил. Тръгвай.

— Моля да ме извините, сър — измърморих, докато тръгвах.

Токо се беше навел над купчината стъбла и когато се върнах, ровеше сред тях. Спря, без да променя положението на тялото си, и ме погледна изпод лакътя си. Вирнах палец, за да разбере, че пистолетите са под куртката ми. Той се изправи, стиснал във всяка ръка по един пъпеш почти колкото диня.

— Ей, какви са хубави! — Направи няколко крачки и ги сложи на купа, после се върна и продължи да рови сред същите врежове. Попита ме колко са.

— Два. — За патроните нищо не казах. Ако нещо се объркаше, ако се случеше да го застрелят, и без това щеше да утежни положението на другите, та оставаше да намерят и кутия с патрони.

Къде по-лесно е да се издири произходът на една кутия с патрони, отколкото на пистолет.

Наведох се и започнах да ровя до него в купчината.

Огледах се наоколо, за да се убедя, че никой не ни следи, и му прехвърлих единия от пистолетите. Той го скри под работното си яке.

— Зареден ли е?

— Да. Ще мирясаш ли най-сетне! Всичко ни е в кърпа вързано.

На север откъм планините долетя ясната резолираща песен на дизелов двигател. Спогледахме се.

— Виждаш ли как вървят нещата, като ги пипне майстор? Натискаш копчето и готово. Сега тръгвай да се изтегляш към евкалиптовата горичка. Колкото е по-малко разстоянието, толкова по-безопасно е за нас.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Дали щяло да се стигне до стрелба?

— Това няма значение, ако не се движиш в права линия. Запомни го. Не се движи в права линия.

Той пак започна да пребледнява.

— Още малко остава. Хайде, започвай да се измъкваш. И чакай да ти дам знак.

Той тръгна напред, аз — след него, навеждахме се над стъблата и си давахме вид, че търсим пъпеши. За минута-две се доближихме до групата, в която беше Бъдлонг. Той вдигна глава и ми се ухили:

— Здрасти, сладур. — После се обърна към Токо: — Хей, Токо, да не му направиш нещо на тоя красавец. Да има и за мен — подхвърли после към другите.

Всички се разсмяха.

— Скъпи ми, Бъдлонг! — Аз също влязох в тон: — Скъпи мой Бъдлонг. О, сатир на сатирите. Вярно ли е, че ме сънуваш в самотата на нощта? Не ми го казваш просто така, нали?

Той се подсмихна, но не каза нищо, а Байърс се приближи и спря на няколко метра от нас.

— Да не сте се намерили на пазара? Я стига сте се хилили, пръсвайте се…

Бяхме тръгнали да се разпръсваме, когато се разнесоха двете последователни изсвирвания на клаксона, толкова бързо едно след друго, че почти се сляха. Това беше сигнал само да се подготвим, но Байърс беше толкова наблизо, а Токо — така разтреперан, че реших да действам моментално, без да му мисля кой е готов и кой не. Освен това като че ли и Байърс усети нещо. Отстъпи и инстинктивно насочи уинчестъра си напред, но аз веднага го прострелях в стомаха. Той държеше оръжие и аз не можех да поема риск с такъв човек. Можеш да улучиш някого в главата или в сърцето, а той да остане жив колкото да те гръмне, възможно е, но уцелиш ли го в стомаха, точно над токата на колана, парализираш го мигновено. Дори да е в съзнание, не може да направи нищо. Видях как куршумът потъна в островчето бяла риза, което се подаваше между куртката и панталоните. Пушката се изплъзна от ръцете му, той се строполи тежко на земята и остана да лежи като полуразголен снежен човек.