Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Запалих цигара, огледах се за Токо и видях, че идва към мен — сигурно си мислеше, че се разкарва непринудено, а по-скоро се влачеше гузно. На лицето му се четеше желание да се прикрие, но цялото му поведение го издаваше. В това утро на утрините, когато трябваше да се държим като всеки друг ден на непосилен труд, той направо демонстрираше, че има нещо особено. А и без това рискът беше голям. Прошепнах му:

— Отпусни се, чуваш ли! Спокойно. Недей да се държиш като че ли всички знаят. Никой не знае, освен мен, теб и Кобет. Запомни го.

— Ами Кобет? Можем ли да разчитаме на него?

— Та сега ли ще се притесняваш за това?

— Трябва да изляза оттук. Трябва — каза той отчаяно.

— Отпусни се. Ще излезеш. Само се отпусни.

— Мислиш ли, че може да стане фал?

— Не, ако патлаците са, където трябва да бъдат.

— Така де, ама ако са там, мислиш ли, че всичко останало ще бъде както трябва?

— От нас зависи.

— Мислиш ли, че ще се стигне до стрелба?

Щеше ми се да го попитам как ще убия Бъдлонг, без да има стрелба, но му казах:

— Спокойно. Отпусни се. Дръж се, сякаш нищо няма да се случи, ако не искаш да ни пипнат. — Той облиза устни, огледа се наоколо и въздухът просвири през ноздрите му. — Щом съм се хванал с тази работа, дявол да го вземе, ще я изкарам докрай. Нали затова Холидей искаше и аз да участвам? Нали?

— Да.

— Тогава се отпусни.

Стори ми се, че се поуспокои. Попита ме:

— Не трябваше ли да си вече в клозета?

— Знам си аз работата. А ти се отпусни. Сега отивам…

Той протегна ръка за цигарата, която пушех, оставих му я и тръгнах за тоалетната. Един от охраната — Байърс — стоеше точно пред вратата. Изпод фланелката му стърчеше голямо шкембе, а предницата на евтината му куртка беше излъскана от търкането на уинчестъра, вечно стиснат в прегръдка. Изгледа ме подигравателно като приближих.

— Пишеш се за много изфинено копеле, а? Трябва да изчакаш, та цялото заведение да ти е на разположение, тъй ли?

— Не ми е добре. Имам разстройство. Изведнъж го получих. — Разбутах другите, които излизаха, и влязох. Вътре имаше още седем-осем души — сумтяха и се кривяха, напъваха се, опитваха се да спечелят време и да изпреварят свирката, която скоро щеше да прозвучи. Отидох в края на редицата до последната непреградена седалка, настаних се и сгърчих лице в подходящ според мен израз на страдание. Един по един другите свършиха, излязоха и аз останах сам. Последният още не беше излязъл от вратата, когато се разнесоха двата кратки сигнала от свирката на Харис.

Байърс показа глава и ми кресна:

— Хайде!

Разперих безпомощно ръце. Той се вмъкна през вратата и се дотътри до мен. Тази част от работата в охраната му допадаше най-много. Знаех какво ще последва, но трябваше да го изтърпя, защото беше част от плана за бягството.

— Не чуваш ли? Излизай оттам!

— Лошо ми е — изпъшках и на лицето ми се изписа болка. — Много ми е лошо, мистър Байърс. Получих разстройство…

Той ме удари силно по лицето с мазолестата си длан.

— Моля ви се, мистър Байърс, лошо ми е.

Пак ме удари с опакото на ръката си, блъсна ме и ме смъкна от седалката.

— Да паднеш вътре дано — изрева над мен.

— Добре, сър, господарю, владетелю мой.

Станах от пода и тръгнах да излизам, като си оправях панталоните пътьом, а той се влачеше подир мен и на всяка крачка ме удряше по задника с пушката.

Да, точно така, си мислех, ще падне стрелба…

В строя застанах точно зад Токо, та когато Харис ни изкомандва да се обърнем надясно и тръгнахме към бостана, се намерихме един до друг. Бяхме петдесет затворници, пазеха ни шестима надзиратели на коне. Пътеката минаваше по пресъхнало речно корито, стигаше до един напоителен канал, пресичаше моста над него и продължаваше към бостана в посока на планините на север. Мястото беше само на половин километър от помещенията — кратък половин километър сутрин и много дълъг късно следобед. Но това нямаше да ми тежи повече — поне така се надявах.

Като минавах, късите клонки на любимото ми евкалиптово дръвче ми помахаха за сбогом. Помислих си: И на мен ми беше приятно, че се виждахме. Е, със здраве и всичко хубаво. Повече няма да се връщам насам — поне така се надявам. И почакай малко, недей да си пускаш децата да играят навън. Не искам да им се случи нещо лошо. Възможно е, просто съществува една такава възможност да започне стрелба.

Изкатерихме се по брега, излязохме от коритото на реката и стигнахме до люцерната, където работехме, щом й дойде сезонът. Лъснало като пиринч, слънцето изгряваше — откровено слънце — не изпращаше към нас множество прекрасни цветове да ни мамят и да си мислим, че денят също ще бъде прекрасен, а висеше безцветно, та всеки, който го погледне, да разбере, че целта му е да пече и да изгаря. Още нямаше пет и половина, но по шосе 67 се движеха много коли. Повечето от тях не се виждаха, а по-скоро се чуваха — чистият утринен въздух играеше ролята на лекарска слушалка, така че се долавяше всеки такт на двигателите им. Хората бързаха да стигнат закъдето са тръгнали, преди слънцето да се издигне — към десет и половина, единайсет долината щеше да стане като пещ.