Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Сладур, тая нощ пак те сънувах.

„Това ще ти е за последен път, мазнико“ — помислих си аз, а на глас го запитах:

— Хубаво ли беше?

— По-хубаво от всякога.

— Готин си ти, направо те обожавам — казах му весело и приповдигнато, защото днес беше денят, когато най-сетне щях да го убия, чаках само да се докопам до ония патлаци и щях да го убия. Дано само Холидей ги е намерила, дано са там, където трябва, дано Кобет не ни изпързаля. Кобет се водеше писар в земеделското стопанство, а в неделя работеше като надзирател в помещението за свиждания; целият му живот беше минал в охраната на затвора и земеделското стопанство, но тая работа вече не му беше по силите, от него нямаше полза, когато ни извеждаха на полето, та го бяха пенсионирали и му даваха синекурни длъжности. Беше хлътнал по Холидей още щом я зърна на първото свиждане и оттогава все по-малко й обръщаше внимание колко се застоява; сега тя го беше хванала да ни помага, за да се измъкнем. Снощи трябваше да се срещне с нея, да вземе пистолетите и да ги скрие. Щяха да бъдат във вътрешна автомобилна гума, добре залепена, а той щеше да ги потопи в напоителния канал в горния край на бостана, където работехме. Трябваше да отбележи мястото с камък колкото човешка глава — да му сложи знак с бяла боя и да го постави на една линия с пистолетите, но от другата страна на канавката, където имаше по-малка вероятност да привлече погледите. От Кобет се искаше само това. Надявах се, че го е свършил. Ако го беше направил, ако пистолетите бяха оставени там, щях да убия тая свиня Бъдлонг, щях да го убия като едното нищо…

Изведнъж вратата се отвори с трясък и Харис, сержантът, се появи в полумрака — не се виждаха ни очи, ни нос, ни уста — просто едра мръвка гнусна плът застана на прага с ръка на уинчестъра и се развика, за да ни събуди. Все така заставаше и все така крещеше, а затворниците в дъното на помещението все така го ругаеха с едни и същи псувни. Аз никога не го псувах. Бях изцяло зает с радостта си, че най-сетне вратата е отворена. Лежах и чаках да дойде, за да свали веригата от крака ми, а свежото утро нахлуваше през вратата, както децата се втурват към елхата сутринта на Коледа.

Когато тръгнахме към столовата, изостанах, да ме настигне Токо. Щяхме да бягаме заедно, затова исках да знам как е изкарал нощта и дали е спал. Сигурно не беше спал. От слабоумието го делеше само толкова, колкото да лежи буден цяла нощ, а имаше въображение само колкото да се притеснява. Беше последният човек, с когото бих тръгнал да бягам — нищо и никакъв хлапак, при това щеше да му е за пръв път и един господ знаеше как ще реагира, ако нещо се закучи. Но не аз го бях избрал. Холидей искаше да го измъкне, а мен ме включи заради сигурността (ако изобщо има такова нещо), която моят опит обещавал; пък какво по-хубаво от това, след като не познавах тукашните места и нямах приятели наоколо, нито пари, за да се снабдя с приятели — от други приятели нямах нужда. Да се бяга с Токо беше рисковано, но така се налагаше, нямах избор и все пак — какво по-хубаво от това? Страшно голяма полза имах тук от интелекта си — затворен в един разсадник на зловония сред сбирщина отрепки, страшно голяма полза имах месец след месец да слушам какво били направили ония тарикати на дребно като Флойд, Карпис, Нелсън и Дилинджър, как си напълнили гушите, задето гръмнали един-два фишека в някоя банка, хитреци на дребно без всякакъв талант, хитреци на дребно, които нямат за две пари акъл. Какво по-хубаво от това, че ми се усмихна този шанс, независимо от риска. Господи, веднъж да изляза навън… Токо беше толкова назад, че не можех да се добера до него, без да изглежда подозрително, а сега не беше време за такива работи. Докато закусвахме, срещнах погледа му веднъж-дваж, усмихнах му се лекичко и му смигнах предпазливо, за да го окуража, да повярва, че няма страшно. Той също ми смигна — дано е разбрал какво искам да му кажа.

Почти се бе развиделило, когато излязохме от столовата. Слънцето още не се бе показало иззад планините, но един-два игриви лъча прогонваха последните оредели останки от нощта и сивкавият мрак бързо просветляваше. Харис изсвири отривисто с потъмнялата си сребърна свирка и затворниците се спуснаха към клозета.

Тринайсет нужника и… който превари, за бързите — блажено облекчаване. Който ще ходи по голяма нужда, трябва да спринтира, защото, каквото и да става, има на разположение само пет минути. Като гледах скупчените мъже да се провират през тясната врата, започвах да вярвам в историите от старите кримки за жестоки кървави разпри, които тръгвали оттука, започвах да вярвам и на някои от смешните им истории, защото в края на краищата пет минути не са кой знае колко време за подобно дело, освен ако отделителната ти система не е в отлична форма.