Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Харис започна да изостава и разбрах, че сме приближили моста над напоителния канал. Винаги минаваше последен, защото той отговаряше за тази група.

На моста докоснах с лакът Токо и му прошепнах:

— Гледай за камъка…

Не отговори. Погледнах го с крайчеца на окото си. Горната му устна трепереше.

„Боже мой, си помислих, той ще оплеска всичко.“ Прошепнах му:

— Успокой се. Още малко и автобусът ще дойде…

Тази част от плана също беше моя идея. Нямахме часовници, а трябваше да се съобразяваме с времето до секундата и затова бях предложил да използваме като сигнал за бягството клаксона на автобуса от компанията „Грейхаунд“. Опасен завой след опасен завой — такова беше планинското шосе и шофьорът на автобуса в северната посока винаги надуваше клаксона до дупка. Автобусът се появяваше на шосето рано всяка сутрин, към седем и петнайсет, започваше да изкачва стръмнината — дизеловият му двигател виеше като тромпета на Сачмо — стигаше първия остър завой — по-долния от двата, които образуваха извивка във формата на S — и тогава клаксонът ревваше два пъти с такава сила, че разтърсваше всичко живо в долината. След още няколко минути автобусът влизаше в горната част на извивката и отново даваше воля на клаксона. Това изсвирване, третото, беше сигнал за началото. То щеше да означава, че Холидей и Джинкс ни чакат на черния път на половин миля от шосето, до евкалиптовата горичка. До това време двамата с Токо трябваше да сме взели пистолетите и при третото изсвирване да се спуснем към горичката, на стотина метра от бостана. Стигнехме ли дотам, бяхме на сигурно място, защото дърветата растяха така близо едно до друго, че охраната не можеше да се промъкне между тях с конете. Евкалиптите нямаха дебели столове, бяха от малките, със стъбла като пищялки, но толкова нагъсто, че трябваше да се провираш между тях странично.

Когато най-сетне преминахме моста и се изнизахме на север, погледът ми се плъзна по напоителния канал и трескаво затърси нашарения с боя камък, за който се бяхме уговорили с Холидей. Токо беше от лявата ми страна, между мен и канала, но от него нямах никаква полза. Главата му беше обърната напред, погледът също. Между нас нямаше и метър разстояние, но въпреки това той беше прекалено далеч и не можех да му кажа нищо, без да ме чуят другите, не можех и да се опитам да скъся разстоянието, без да привлека вниманието им, което щеше да бъде крайно рисковано — тия копелета те продават за бучка захар и окото им не мигва, пък и аз си отварях очите, за да забележа камъка, и не можех да си губя времето в следене на погледа му. Вече наближавахме мястото, където ни разпределяха по групи за работа, а аз трябваше да открия камъка преди това. Няма ли камък, няма измъкване — всичко трябваше да започне отначало. С цялата си душа се бях подготвил да избягам оттук днес. Господи, не ми се искаше това чакане да се повтаря. Така става, щом си имаш работа с изкуфяло старче като Кобет, така става, щом нямаш пари. Господи, от това зависи всичко — пари. Плащаш си и получаваш това, което си поискал — носна кърпичка или надзирател на затворническо стопанство. Това беше обяснението за успеха на Нелсън и на всички останали тарикати на дребно — пари. Господи, ще имам ли някога пари? Нека да изляза оттук. Господи, и ще намеря пари. Ще направя дарение за църквата.

— Стой! — изкрещя Харис.

Групата спря.

— Първите осем, тръгвайте с Бъртън.

Бъртън беше единият от надзирателите. Преброи осмина от нас и ги поведе през полето.

— Ходом, марш! — изкрещя Харис на останалите.

Тръгнахме отново, погледнах към Токо и видях, че под загара лицето му е бледо, и това още повече ме разтревожи. Господи, толкова ли не можеше да разбере, че ако камъкът го няма, значи го няма и не може да се направи нищо, освен да се започне отначало. Смигнах му няколко пъти, отместих поглед… и тогава го забелязах.

Камъкът.

Беше колкото детска главичка, мацнат с бяла боя. Радост прониза всяко кътче на сърцето ми. Камъкът беше само на пет-шест метра от походната тоалетна на железни колела, придвижвана до различните парцели, на които работехме. Холидей беше сложила пистолетите възможно най-близо до тоалетната. Страшна беше тази Холидей. Страшен беше и този Кобет. Кой знае какво бе направила тя за него, но май щеше да я помни. Погледнах към Токо. Той още не го бе съзрял…

— Стой! — кресна Харис.

Групата спря.

— Следващите десет с Байърс.

Байърс се приближи както беше на коня си и отброи десетина от нас, за да го последваме през парцела.