Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Държах пистолета в ръка.

— Добре. — Не можех да откажа на Глория. — Ти кажи кога.

— Готова съм.

— Къде…

— Тук, в слепоочието.

Кеят подскочи от удара на една голяма вълна.

— Сега ли?

— Сега.

Застрелях я.

Кеят отново се разтресе и водата отново зашумя, сякаш океанът я всмукваше обратно.

Хвърлих пистолета през перилата.

Единият от полицаите седна отзад при мен, а другият шофираше. Караше много бързо и сирената виеше. Такава сирена използваха и на танцовия маратон, за да ни будят.

— Защо я уби? — попита полицаят, който беше седнал отзад.

— Тя ме помоли.

— Чу ли го, Бен?

— Ама че е услужлив тоя синковец — рече Бен през рамо. Полицаят от задната седалка ме попита:

— И това ли беше единствената причина?

— Уморените коне ги убиват, нали?

… Бог да се смили над душата му…

Така е, като се събуждаш в утрото на утрините, което си чакал като че ли цял живот — няма преходно състояние. Изведнъж се разбуждаш напълно, отърсваш се от съня, сякаш си прескочил всички степени на унес, и не изпитваш нищо от усещането, че душата ти се връща в тялото отнякъде, неизвестно откъде — отваряш очи и вече си съвсем буден, все едно че не си заспивал. Ето такова чувство имах. Беше сутринта, когато онова трябваше да стане, а аз лежах, разтреперан от насъбралото се вълнение, и ми се искаше то да стане веднага и да свърши още сега, в този миг, хабях психическа енергия, вместо да я запазя за кулминацията, макар да знаех много добре, че не можеше да стане по-рано от час, час и половина, не и преди пет и половина. Сега едва минаваше четири. Още беше съвсем тъмно, нищо не се виждаше, но от малкото, което можех да подуша, усещах, че едва минава четири. До мястото, където се намирах, не проникваше кой знае колко от утрото, а частичките, които все пак успяваха да стигнат, бяха доста омаломощени и нищо чудно — трябваше да си пробиват път през единствения прозорец срещу плътното като стена зловоние, устремило се в обратната посока. В затворническото помещение спяха седемдесет и двама мръсни мъже, приковани с вериги към наровете си, а когато миризмите на толкова много мръсни мъже се съберат, получава се стълб зловоние, какъвто не можете да си представите — грандиозен, несравним, трансцендентален, от първа величина.

Но това никога не успяваше да сплаши ранното утро. Несломимо, то все се връщаше и до мен все достигаше по малко от него. Винаги се събуждах, за да посрещна частичките му, да вдишам жадно оскъдната свежест, която носеха при всяко свое завръщане, вдишвах ги пестеливо, поемах ги внимателно на скъпоценни глътки, оставях ги да се вдълбаят под сводовете на паметта ми, да разкрият пластовете от ранни утринни звуци в предишния ми живот: сойки, кълвачи и безброй други птици като средновековни рицари кръстосваха дългите остри копия на песните си, кукуригаха петли, треперливо блееха прегладнели овце, проточено мучаха крави „няма сенооо — няма млекооо“, да, така казвали според приказките на дядо ми, а той ги разбираше тия работи. Той знаеше всичко за нещата, които нямат никакво значение. Знаеше имената на всички любовници на папа Адриан и истинската причина, потулвана от историците, поради която Ричард 1 1 Английският крал Ричард I Лъвското сърце (1157–1199). — Б.пр. предприел Третия кръстоносен поход до Светите места, точно през коя седмица се чифтосват северните елени в Аляска и точния час на приливите в Нова Скуоша; дядо ми знаеше всичко, освен едно — как да се оправя с фермата си. Лежах в страничната спалня, потънал в пухеното легло, в което някога пренощувал Лонгстрийт 2 2 Джеймс Лонгстрийт (1821–1901) — военачалник от страната на Юга по време на Гражданската война в САЩ, участвал в сраженията при Бул Рън и др. — Б.пр. , гушех се под юргана, който ме скриваше от стария Джон Браун 3 3 Джон Браун (1800–1859) — американски аболиционист, екзекутиран. — Б.пр. от Осауагоми, умрял и забравен от толкова години, но хората разправяха, че още бродел с тежки стъпки из подножието на Пролома, за да отвлича непослушните деца, вдъхвах мириса на утро и слушах звуците му, душех и слушах, криех се от стария Джон Браун (криех се и от още нещо, въпреки че тогава не знаех какво е то), обзет от страха на малките момчета (който — по-късно щях да разбера — не е така пагубен, както страхът на големите мъже), и чаках да се зазори…

Бавно мракът започна да избледнява зад прозореца и неколцина пробудени мъже взеха да се обръщат, подрънквайки веригите си, но този шум не бе необходим, за да усетиш движението — така и дивото животно го усеща, без да чува шума; стената многопластово зловоние сега започваше да се лющи и от всекиго се отронваше по късче. Чу се кашляне, грухтене, сумтене, крачене, а после Бъдлонг — сбърканият, кльощав гадник, който спеше на съседния нар — се извърна с лице към мен и ми каза с мръснишкия си глас: