Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Въздухът е чудесен.

Глория замълча, вторачена в безкрая. Далеч по брега на един нос светеха лампи.

— Там е Малибу — продължих, — където живеят кинозвездите.

— Какво ще правиш сега? — попита ме тя най-сетне.

— Не знам точно. Мисля си утре да отида при мистър Максуел. Може би ще успея да го убедя да ми помогне. Според мен прояви голям интерес…

— Винаги утре. Големият шанс е винаги утре.

Край нас минаха двама мъже с въдици за дълбоководен риболов. Единият влачеше акула чук, дълга към метър и двайсет, и в момента казваше на другия: „Тая малката няма да прави повече поразии“.

— Ами ти какво ще правиш? — попитах Глория.

— Аз ще сляза от въртележката. Приключих с тази гадна история.

— Коя история?

— Живота.

— Защо не се опиташ да си помогнеш? Към всичко се отнасяш неправилно.

— Не ме поучавай.

— Не те поучавам, но ти трябва да промениш отношението си към всичко. Сериозно ти говоря. Заразяваш всички, с които имаш работа. Ето, вземи мене. Преди да се запозная с теб, през ум не ми е минавало, че мога да не успея. Никога не съм мислил, че ще се проваля. А сега…

— Кой ти внуши тези приказки? Сам не можеш да ги измислиш.

— Мога.

Тя погледна към океана и Малибу.

— О, какъв смисъл има да се заблуждавам — проговори след малко. — Знам какво представлявам.

Не казах нищо, гледах към океана, мислех за Холивуд и се чудех дали някога съм бил там, или след миг ще се събудя отново в Арканзас и ще трябва да побързам, за да разнеса вестниците, преди да се развидели.

— … По дяволите — промърмори Глория на себе си. — Не ме гледай така — обърна се към мен. — Знам, че от мен нищо няма да излезе.

„Права е — казах си наум, — напълно е права. От нея нищо няма да излезе.“

— Защо не умрях оня път в Далас! Все си мисля, че лекарят ми спаси живота само за едно…

Не добавих нищо, гледах океана и си мислех, че Глория е съвсем права — от нея нищо нямаше да излезе, поне да беше умряла онзи път в Далас. Наистина щеше да й е по-добре, ако не беше жива.

— За мен никъде няма място. На никого нищо не мога да дам — говореше тя. — Не ме гледай така.

— Изобщо не те гледам. Нито пък ти можеш да видиш лицето ми.

— Виждам го.

Лъжеше. Това беше невъзможно. Беше съвсем тъмно.

— Не е ли време да се приберем вътре? Роки искаше да говори с теб…

— Тоя… — отвърна Глория. — Друго иска той, но повече няма да го получи. Нито пък някой друг.

— Какво?

— Не знаеш ли?

— Какво да знам?

— Какво иска Роки.

— Аха… Разбира се, че знам. Сега проумях.

— Всички мъже искат едно и също, не че имам нещо против. Не отказах на Роки и не съжалявам. В крайна сметка услуга за услуга… но представи си, че бях забременяла.

— Да не би само за това да си мислиш?

— Да, точно така. Винаги съм взимала мерки, с изключение на онзи път. Представяш ли си да имам дете? Знаеш какво ще стане, като порасне, нали? Като нас. Не искам това да се случи. Както и да е, аз свършвам. Според мен светът е отвратителен и аз съм дотук. Ще ми бъде по-добре, ако не съм жива, както и на всички останали. Аз развалям всичко, до което се приближа. И ти го каза.

— Кога съм казвал такова нещо?

— Преди няколко минути. Преди да се запознаеш с мен никога не си се страхувал, че можеш да се провалиш; така каза… Е, не е моя вината. Това не зависи от мен. Веднъж вече се опитах да се убия, но не умрях, а после не успях да събера смелост да го направя отново… Искаш ли да направиш едно добро за света?

Нищо не отговорих, слушах океана как се плиска в пилоните, усещах издигането и потъването на кея и си мислех, че всяка нейна дума е чиста истина.

Глория взе да рови в дамската си чантичка. Когато извади ръката си оттам, пръстите й стискаха малък пистолет. Дотогава не го бях виждал, но не се изненадах. Ни най-малко не се изненадах.

— Дръж… — подаде ми го тя.

— Не го искам. Махни го. Хайде да се прибираме вътре. Студено ми е…

— Вземи го и замести дядо господ. — Тя напъха пистолета в ръката ми. — Застреляй ме. Това е единственият начин да сложиш край на мъките ми.

Помислих си: „Права е. Това е единственият начин да се сложи край на мъките й“. Когато бях дете, прекарвах летата във фермата на дядо ми в Арканзас. Един ден стоях до навеса, където опушваха месото, и гледах как баба ми вари сапун от луга в голям железен котел — изведнъж дядо ми прекоси двора и дойде при нас много възбуден. „Нели си счупи крака“ — каза ни той. С баба ми излязохме от двора и изтичахме в зеленчуковата градина, която дядо ми ореше. Старата Нели лежеше на земята и скимтеше, все още запрегната в ралото. Застанахме до нея и я загледахме, не откъсвахме очи от нея. Дядо ми се върна с пушката, която беше носил на Чикамога Ридж. „Стъпи в дупка“ — обясни ни той и погали Нели по главата. Баба ми ме обърна с лице на другата страна. Разплаках се. Чух изстрел. Този изстрел още го чувам. Спуснах се, хвърлих се на земята и прегърнах Нели през шията. Обичах я тази кобила. Изпълних се с омраза към дядо ми. Изправих се, втурнах се към него и го заблъсках с юмруци… по коленете… По-късно през деня той ми обясни, че също обичал Нели, но трябвало да я застреля. „Нищо друго не можеше да се направи за нея. Вече не ставаше за нищо. Така поне й спестих мъките…“