Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

На земята лежеше убит човек.

— Кой го уби? — попита Сокс.

— Един тип, ей там… — му отговори някой.

Сокс излезе от кръга, а аз пак след него. С изненада забелязах, че Глория е непосредствено зад мен.

Човекът, който беше стрелял, стоеше на бара, подпрян на лакът. По лицето му се стичаше кръв. Сокс отиде при него.

— Той започна пръв, Сокс. Искаше да ме убие с една бирена бутилка…

— Мънк, негоднико… — изрева Сокс и го удари с палката по лицето. Мънк се свлече върху бара, но не падна. Сокс продължи да го млати по лицето — удари го още веднъж, два, три пъти, изпопръска всичко и всички с кръв. Буквално го размаза от бой.

— Хей, Сокс… — извика му някой. На десетина метра по-нататък се бе събрала друга групичка — те също стояха в кръг, гледаха надолу и коментираха. Разблъскахме ги, пробихме си път… и я видяхме.

— По дяволите… — изруга Сокс.

Беше мисис Лейдън, просната на пода с една-единствена рана на челото. Джон Максуел беше коленичил до нея, за да държи главата й, но после внимателно я положи на земята и стана. Главата на мисис Лейдън бавно се извърна на една страна и малкото езерце кръв, което се бе събрало в кратера на едното й око, се стече на пода.

Джон Максуел ни забеляза — мен и Глория.

— Беше тръгнала да заеме съдийското си място за дербито — рече той. — Улучи я случаен куршум…

— Защо не се случи с мен… — тихо каза Глория.

— По дяволите… — повтори Сокс.

Събрахме се всички в дамската съблекалня. Вън в залата бяха останали много малко хора, само от полицията и от пресата.

— Сигурно вече се досещате защо ви повиках тук, младежи — започна Сокс, — и сигурно вече знаете какво ще ви кажа. Никой не е виновен за това, което се случи — просто в живота стават такива неща. Това е удар за вас, младежи, удар е и за мен. Тъкмо маратонът беше потръгнал…

Двамата с Роки обсъдихме въпроса и решихме да разделим наградата от хиляда долара между всички вас, а освен това и аз ще добавя още хиляда долара. При това положение всеки от вас ще получи по петдесет долара. Така честно ли е?

— Да…

— Няма ли някаква възможност да продължим? — попита Кид Кам.

— Никаква — поклати Сокс глава. — Както са ни подгонили от тая Лига за нравственост…

— Младежи — подхвана и Роки, — забавлявахме се чудесно и ми беше много приятно да работя с вас. Дано някой друг път да организираме отново танцов маратон…

— Кога ще си получим парите? — попита Вий Лъвъл.

Отговори Сокс:

— Сутринта. Който от вас иска да пренощува тук, може да остане както досега. Но ако искате да си тръгнете, нищо не ви задържа. Ще разполагам с пари сутринта след десет часа. А засега довиждане — трябва да отида в полицията.

Двамата с Глория прекосихме дансинга — токовете на обувките ми тропаха така силно, като че ли стъпвах с чужди крака. Роки стоеше на предната врата с един полицай:

— Накъде сте тръгнали, младежи? — попита Роки.

— Малко на чист въздух — отвърна Глория.

— Ще се върнете ли?

— Да, ще се приберем — обадих се и аз. — Отиваме да глътнем малко въздух. Отдавна не сме били навън…

— Не се бавете — предупреди Роки, вперил поглед в Глория, и многозначително се облиза.

— Върви на… — изстреля Глория, преди да излезе.

Минаваше два след полунощ. Въздухът беше влажен, плътен и чист. Беше толкова плътен и чист, че усещах как дробовете ми отхапват грамадни залъци.

„Никак няма да е зле да глътнете малко такъв въздух, нали?“ — казах на дробовете си.

Обърнах се и огледах сградата.

— Значи тук сме били през цялото време — проговорих на висок глас. — Сега вече знам как се е чувствал Йона, като е гледал кита.

— Стига си приказвал — извика ми Глория.

Заобиколихме едната страна на сградата и излязохме на кея. Той излизаше напред над океана, докъдето ми стигаше погледът, повдигаше се и потъваше надолу, скърцаше и стенеше под напора на вълните. Казах на Глория:

— Истинско чудо е, че вълните не са отнесли този кей.

— Ти си се побъркал на тема вълни.

— Не съм се побъркал.

— От един месец само за това говориш…

— Добре де, стой неподвижно една минута и ще разбереш какво ти говоря. Ще усетиш как се надига и спада…

— Усещам го и без да стоя неподвижно, но това не е причина да се пениш толкова. Няма да се развълнувам дори ако никога вече не го видя. Толкова океан ми е предостатъчен до края на живота ми.

Седнахме на една пейка — беше мокра от пръските. Към края на кейчето няколко души ловяха риба през парапета. Нощта беше тъмна, нямаше нито луна, нито звезди. Неравна ивица бяла пяна очертаваше брега. Отново проговорих: