Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ти не си с всичкия си — изкрещя Джиър Флинт толкова високо, че дори в залата го чуха. — Това не е вярно… — продължи той и се приближи до естрадата.

— Виж сам — подаде му Роки картоните.

— Ще ми се да бяхме ние — повдигна глава Глория. — Ще ми се да ни бяха изхвърлили от състезанието…

— Шшшт.

— Пет пари не давам какво пише в тези картони. Има грешка. — Джиър ги върна на Роки. — Сигурен съм, че има грешка. От къде на къде ще ни елиминирате, след като ние не бяхме последни?

— Можеш ли да следиш колко обиколки правиш, докато се състезаваш? — попита Роки. Опитваше се да постави Джиър на място. Съвсем ясно беше, че това не е възможно за никого.

— Не мога да следя. Но знам, че ние не сме излизали временно, а Мери излезе. В началото бяхме преди Вий и Мери и финиширахме преди тях.

— Какво ще кажете вие, господине — обърна се Роки към един човек, който стоеше наблизо. — Вие следяхте двойка номер 11…

— Заблуждавате се, приятелю — рече човекът на Джиър. — Следях ви много внимателно…

— Неприятно е, момчето ми — заговори Сокс, който се бе промъкнал между съдиите. — Нямахте късмет…

— Това няма нищо общо с късмета, вие сте го скалъпили така. Никого не можете да излъжете. Ако бяхте елиминирали Вий и Мери, щеше да се провали сватбата утре, нали?

— Е, хайде… хайде… Прибирай се в съблекалнята — подкани го Сокс.

— Тъй ли? — Джиър отиде при онзи човек, който следеше колко обиколки са направили двамата с Вира. — Сокс колко ти даде?

— Не разбирам какво искаш да кажеш…

Джиър се поотмести назад и му удари такъв юмрук в челюстта, че оня падна.

Сокс се спусна към Джиър, готов за бой, изгледа го на кръв, а ръката му се протегна към задния джоб.

— Само да извадиш палката, ще ти го върна тъпкано — предупреди го Джиър. После си тръгна, прекоси целия дансинг и влезе в съблекалнята.

Публиката беше станала на крака, коментираше и се опитваше да разбере какво става.

— Да отидем да се преоблечем — казах на Глория.

ИЗМИНАЛИ ЧАСОВЕ — 879

ОСТАВАЩИ ДВОЙКИ — 20

През целия ден Глория беше повече от потисната. Сто пъти я попитах какво има. Все ми отвръщаше: „Нищо“. Сега си давам сметка колко съм бил глупав. Трябваше да се сетя за какво си мисли. Сега, като си спомнят онази вечер, просто не мога да проумея как съм могъл да бъда толкова глупав. Но по онова време наистина си бях наивник… Съдията е седнал там горе и произнася речта, която си е подготвил, но думите му преминават през мене точно както погледът му преминава през очилата му, думи и погледи профучават, за да отворят място на следващите. Не чувам какво казва съдията с ушите и разсъдъка си, както стъклата на очилата му не могат да уловят преминаващите през тях погледи. Чувам го със стъпалата и краката си, с гърдите и ръцете си, но не и с ушите и разсъдъка си. С ушите и разсъдъка си чувам вестникарчето на улицата, което крещи нещо за крал Александър, чувам движението на трамваите по улицата, на автомобилите, предупредителните звънци на уличните семафори, в съдебната зала чувам дишането на хората и тропота на обувките им, чувам как скърца някаква пейка, чувам лекия плисък, когато някой отива до плювалника. Всичко това го чувам в ушите и разсъдъка си, но съдията го чувам единствено в тялото си. Ако някога и вие чуете това, което ми казваше съдията, и вие ще разберете за какво ви говоря.

Този ден Глория нямаше никаква причина да бъде потисната. Тълпите влизаха и излизаха от сутринта, от обяд залата беше вече пълна, а сега точно преди сватбата бяха останали съвсем малко празни места, всъщност повечето от тях бяха запазени. Цялата зала беше украсена със знамена. От толкова червено, бяло и синьо ти се струва, че ей сега ще гръмнат ракети и оркестърът ще засвири националния химн. Имаше много вълнения през този ден: работниците украсиха залата, надойдоха хора, участвахме в репетиция за сватбата, разнесоха се слухове, че жените от Лигата за нравствеността ще дойдат да подпалят сградата и освен това получихме по един кат нови дрехи от бира „Джонатан“.

Поне в този ден Глория нямаше причина да бъде болезнено потисната, но тя беше по-кисела от всякога.

— Ей, синко… — повика ме някакъв човек от ложите. Никога не го бях виждал. Правеше ми знаци да се приближа.

„Няма да останеш дълго на това място — си помислих. — Там сяда мисис Лейдън. Щом дойде, ще трябва да се махнеш.“

— Нали ти си състезателят от двойка номер 22?