Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ходом, марш! — кресна Харис на другите и те поеха.

Все още вървяхме редом един до друг с Токо и внимателно избирахме къде да стъпваме, за да не газим по пъпешите и врежовете им. За продукцията от бостана, както и от другите парцели, на които работехме, беше сключен договор с частен предприемач, а той имал големи изисквания към качеството на пъпешите си и към състоянието на самите растения. Не бивало да се нараняват. Това се смяташе за сериозно провинение. Но доколкото ни беше известно, досега той не се бе оплаквал, че надзирателите препускат през парцела му с коне.

— Не го видях… — прошепна Токо.

— Търси ли го?

— Разбира се. Какво ли се е случило?

— Успокой се.

— Трябва да се измъкна, трябва… — заповтаря той възбудено.

— Аз го видях.

— Видя ли го?

— Отпусни се.

— Много се тревожех…

Тревогите ти далеч не са се свършили, помислих си.

В момента работехме по средата на разстоянието между напоителния канал и евкалиптовата горичка, където трябваше да се спуснем, щом чуем сигнала. Събирахме пъпешите и ги нареждахме на купчини, така че по-късно да са готови за товарене в камиона на предприемача, а ние се придвижвахме по-нататък — към горичката. Байърс беше завързал коня си за едно младо дъбче недалеч от нас, стоеше под дръвчето на сянка и захапал лулата си от царевичен кочан, наблюдаваше поверените му затворници като падроне. С единствената разлика, че беше прегърнал пушката си.

Ние с Токо работехме близо един до друг, малко встрани от групата, сред която беше и Бъдлонг. Какво по-хубаво от това? Беше добро предзнаменование. Сега нямаше защо да се тревожа дали ще го улуча. Стоеше срещу мен като мишена.

— Май става късно, а? — продума Токо.

— Има още много време. — Вече не бях неспокоен. Бях преизпълнен с увереност. Всичко беше в мои ръце.

— На мен ми изглежда късно…

— По това време на годината слънцето може да те заблуди. Изкачва се много бързо. Още е само седем.

Взех няколко пъпеша, сложих ги на купчината и погледнах нагоре. В седем часа сутринта човек очаква слънцето едва да се е вдигнало над хоризонта, а то се бе изкачило доста нависоко. Върнах се при Токо и го предупредих:

— Отивам. А ти се отпусни най-сетне. Чуваш ли какво ти казвам?

— Отпуснал съм се.

— Така да е — отвърнах и се провикнах към Байърс. — Разрешете да прекъсна работа.

— Напускам втора група — извика Байърс на свой ред, за да предупреди надзирателя, който беше най-близо до нас, че ще отсъства за малко. Дойде при мен и спря. — Пак ли си ти, бе?

— Трябва да ида по нужда.

— Той не трябва да работи. Болен е — обади се Токо.

Байърс се ухили ехидно.

— Да си седи в кухнята, а?

— Има разстройство.

— От храната е — допълних аз.

— Добре, тръгвай… — махна Байърс с уинчестъра.

Тръгнах през бостана към походната тоалетна и внимавах да не стъпвам по врежовете на пъпешите, защото знаех, че Байърс върви на крачка след мен и ме следи.

— Моля да ме извиниш, императоре — промърморих през рамо.

— Знаеш ли какво си мисля? Според мен нямаш разстройство. Друг ти е зорът. Запек имаш, мен ако питат, ще си отрежа главата, ако нямаш запек.

Ритна ме толкова силно по задника, че щях да падна.

— Бих искал да не правиш това, повелителю.

— Това ти е зорът — продължи той. — Ами да, имаш запек. Трябва да се поразкършиш.

Ритна ме отново. Този път се блъснах във фургона.

— Хайде, бързо.

— Добре, сър, добре, мистър Байърс — издумах, преди да отметна брезента на входа и да вляза във фургона.

Събух си панталоните и седнах, а през един процеп наблюдавах Байърс. Беше застанал отстрани на пет-шест метра от фургона — сега му беше времето или никога. Станах, нахлузих си панталоните, легнах на пода и пропълзях до брезента на входа. Огледах се. Всичко беше както трябва. Изпълзях на земята и застинах неподвижно, отпуснал лице надолу, безжизнен, с притисната в пръстта буза; вдишвах силата на глинестата почва и влагата от росата, която, подгонена от слънцето, бягаше към сенчестата страна на браздата, и за миг отново се пренесох в детството, припомних си мириса на земя и на роса от някогашния ми живот, но си възстанових само отделни подробности, не можех да усетя цялото и при това спомените ми вървяха отвън навътре, а не отвътре навън… Запълзях по браздата към канала, изгубил напълно представа за движение. Разбирах, че се премествам само от съприкосновението на корема си със земята. Доближих най-сетне купа пъпешови врежове, които изскубахме с Токо преди три дни — сега безжизнено кафяви, трошливи и сухи. Скриваха ме добре и дори можех да се понадигна и да пълзя на четири крака, вместо да се извивам като змия. Стигнах края на браздата близо до камъка, който ми бе послужил за знак, и се хвърлих към брега на канала — искаше ми се да взема пистолетите колкото е възможно по-скоро. Ровът беше широк, но не много дълбок, някъде към половин метър, колкото да се напояват зеленчуковите градини по-надолу в долината. Потопих ръце във водата, плъзнах ги по дъното, заопипвах, докоснах пистолетите и ги извадих. Бяха в червена вътрешна гума, прегъната на две и после още веднъж, а след това вулканизирана; към нея беше привързано джобно ножче. Отворих ножчето, срязах донякъде гумата и накрая я разцепих. Вътре имаше два заредени пистолета и две кутии с патрони. Бяха тридесет и осемкалиброви револвери — не са любимото ми оръжие, но за момента доста им се зарадвах. Скрих и пистолетите, и кутиите с патрони под куртката си, обърнах се и запълзях обратно.