Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Мислят, че сте били шестима или седмина — подхвърли Мейсън и по лицето му сякаш пробяга усмивка.

Попитах:

— Дадоха ли някакви описания?

— Обикновените глупости. Ти си бил по-голям красавец, отколкото те представиха.

— Ако пък ме видиш в дрехи по мярка…

— Ще те видя. Ти на мен ми трябваш.

— Какво иска да каже? — попитах Холидей.

Джинкс разпери ръце, за да покаже, че губи търпение. През цялото време беше стоял вторачен в мен — стоеше и ме гледаше. На моменти имах чувството, че му е интересно да разбере от чисто клинична гледна точка що за човек съм аз, а не знае как да задоволи любопитството си. Такива неща усложняват положението.

— Вижте какво, трябва да се прибера в работилницата — заяви той накрая. — Ще се видим по-късно, нали?

— Първо се обади по телефона — предупреди го Холидей.

— Естествено. Засега чао. — Той тръгна към изхода.

— Работилницата ли? Каква работилница? — попитах.

— За поправка на радиоапарати. С това си изкарва хляба — обясни ми Холидей.

— Като го гледам как кара кола, сбъркал си е занаята. Страшен е, само му дай добра машина.

— Да не мислиш, че давам зефира на всекиго, а? Джинкс е страшен шофьор. Ти го каза, Котър. — Мейсън толкова се зарадва, като видя колата си в добро състояние, че сега разбрах колко много го е изплашило съобщението на полицията по радиото с всичките приказки за престрелка. — Пак ще ти потрябва, нали? — попита той Холидей. — Скоро, а?

— Предполагам…

— Намислила ли си нещо?

— Първо да поговоря с Ралф.

— Няма какво да чакаш…

— Няма. Прибери го при теб за час-два…

— Ще го прибера. Той и без това ми трябва — отвърна й Мейсън.

Не знаех за какво говорят. Приказваха през мен, сякаш ме няма или думите им ще рикошират в раменете ми. Холидей сложи ръка на рамото ми.

— Най-добре е да не ни виждат заедно. Едва ли допускат, че ще се скрием тук, но все пак е най-добре да не ни виждат заедно. Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

— Ще се навъртам тук.

Младежът, който сменяше номерата на колата — Нелс, се присъедини към групичката ни, но остана малко встрани. От десния му показалец капеше кръв, той го тръсна и погледна към Мейсън.

— Друго има ли?

— То и това не беше нужно. Било е чиста работа. Ченгетата само се натягат, за да изглежда по-убедително.

— Да ги вземат дяволите. — Нелс лапна кокалчето на ръката си, за да оближе кръвта, и се изплю. — Ченгета! Само си чешат езиците…

Протегна ръка към Мейсън, който извади връзка ключове от джоба си и му ги подаде. Нелсън изчезна в дъното на паркинга зад колите.

Мейсън каза на Холидей:

— Аз ще се погрижа за тези неща в колата. А ти гледай да се погрижиш за Котър.

— Не си показвай рогата, Вик… Не си показвай рогата — предупреди го Холидей и ми повтори: — Ще ти се обадя колкото е възможно по-скоро.

После тръгна напред към блесналата в слънце външна врата и се отдалечи. За пръв път я виждах да върви и докато наблюдавах движението на силуета й, отново се възбудих. Имаше хубави крака, съразмерна фигура и се поклащаше леко на всяка стъпка с онова естествено чувствено полюляване, което малко жени могат да придобият, колкото и упорито да се стараят. Тя си имаше тази дарба — чудесна, голяма дарба, но просто един мъж не й стигаше, това ми беше известно, а знаех също така, че съм чакал много дълго…

— Чувствай се като у дома си… — прекъсна мислите ми Мейсън.

Погледнах го. Кротките му сини очи бяха широко отворени, но на устните му бе замръзнала многозначителна усмивка, от която можех да отгатна, че в главата му нещо се мъти.

— Благодаря. Впрочем ти на два пъти подхвърли нещо, което не успях да разбера. Защо не вземеш да ми обясниш?

— Не. Какво съм казал?

— На два пъти казваш, че съм ти трябвал. Какво точно означава това?

— Не знаеш ли уговорката? — В тона му прозвуча изненада.

— Нищо не знам.

— Холидей ми дължи хиляда долара за тая работа. Всичко е на кредит.

— Не си ли поел голям риск?

— На жена като нея трудно се отказва. И преди съм й правил услуги. Винаги си е плащала…

— По един или друг начин, а?

— Да, по един или друг начин — отвърна той, без да се засяга. — Естествено, сега, когато ти си тук и можеш да й помагаш, всичко ще е много по-лесно.

Помислих си: Така си въобразяваш ти, че съм дошъл тук, за да помагам на нея. Скоро ще разбереш кой на кого ще помага.

— Точно така — казах на глас.

— Влез в някоя кола да дремнеш. Ще те събудя, щом се обади.

— Така и ще направя. Но първо искам малко мляко.