Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Мляко ли?

— Мляко. От две години не съм пил мляко.

— И аз обичам мляко.

— Добре — рекох. — Значи все пак имаме нещо общо.

Той ми смигна.

— Имаме нещо общо, но то не е млякото.

— Да, да, но не е млякото — повторих след него и излязох.

По тротоарите имаше много хора, а по платното — много камиони. Улицата беше задънена. На две пресечки по на юг стигаше до зеленчукова борса и там свършваше. На това място шум и движение се сливаха в едно. В обратната посока — на север, откъдето дойдохме, се намираше търговската част с много високи сгради. Градът беше голям и това ме радваше.

Вървях нататък и търсех магазина за хранителни стоки, който бях зърнал от колата. Приятно ми беше да съм отново на свобода сред хора, които не ми обръщат никакво внимание. Шумовете от улицата ми доставяха удоволствие, а ръмженето на камионите ми звучеше като пролетни трели. Излезе, че супермаркетът се намира след първата пряка. Имаше надпис „Хартфордс“. Беше добре поддържан, от едната страна продаваха хляб, от другата — сладолед, по средата грижливо бяха подредени плодове и зеленчуци. Минах през въртящата се емайлирана преграда встрани от касата, покрай кулите от консерви и бутилки, покрай различните видове хляб и бисквити и отидох до хладилника. Беше досущ като в страната на чудесата.

Никога не бях виждал по-голям хладилник. Заемаше цялата задна стена. Вратата му беше колкото човешки ръст, отворих я и студеният влажен въздух се завихри навън, понесъл миризмата на масло. Не видях бутилки мляко. Имаше различни опаковки сирена, каси бира и безалкохолни напитки, купища пъпеши, масло — да напълниш с него цял камион, но мляко не видях. Докато държах вратата отворена, си помислих, че винаги става така, но чух нещо да стърже зад мен, обърнах се и видях някакъв човек в бяла престилка да влачи каса с бутилки мляко. Спря до мен и щом се изправи, забелязах, че е доста стар и носи очила с метални рамки.

Казах му:

— Имам чувството, че съм потъркал вълшебната лампа на Аладин.

— Днес закъснях с млякото. В завода пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Усмихнах се съчувствено и взех от касата две бутилки от по един литър. В тоя миг някакъв слабичък спретнат мъж с двуреден костюм спря до пътеката.

— И двамата закъсняхме тази сутрин, а, Джо? — подхвърли той на човека в бялата престилка.

— Добрутро, мистър Хартфорд. Какво да се прави, закъсняхме. Пак им се развалила машината за миене на бутилки.

Мистър Хартфорд му кимна и си тръгна. Държеше сноп банкноти, пристегнати с ластиче, и две влогови книжки. Огледах се, за да разбера откъде се е появил. Видях стълбище, което водеше към някаква канцелария точно над големия хладилник. Ето откъде беше дошъл. Да, да…

— Друг път по кое време разнасяте млякото? — попитах Джо.

— Ами… към девет и половина — отвърна ми той; започна да опразва касата и да слага бутилките на металната полица, точно отпред, като отвориш вратата.

— Вие разнасяте млякото и на другия магазин на същата улица, онзи, който е по към центъра, нали? Оня… как му беше името…

— „Номер едно“ сигурно. Първо там спирам, а после идвам в този.

— Така си и мислех — виждал съм ви в „Номер едно“. Е, със здраве…

— Със здраве.

На излизане взех и пакет бисквити със сушени смокини. Платих на касата за млякото и за бисквитите и тръгнах към сервиза — вървях бавно и продължавах да изпитвам същото усещане, че ми е приятно, зяпах като всеки друг по витрините: електроуреди, лодки, риболовни такъми, употребявани пишещи машини и касови апарати на оказион.

В сервиза, в най-отдалечената част на паркинга, видях един голям автомобил с вдигнат преден капак и изваден двигател, отворих вратата и влязох вътре. Оставих едната бутилка на пода, с рязко движение разклатих другата, за да махна каймака, отворих пакета с бисквити и започнах да пирувам. Не ме беше грижа дали Холидей ще се обади. Чувствах се превъзходно — закътан в уюта на колата, в полумрака, който ми изглеждаше смътно познат, който смътно ми напомняше за нещо, отпих глътка мляко, за да го опитам, защото вкусът на нещо, за което си копнял дълго време, никога не е такъв, какъвто си го представяш, но след четвъртата или петата глътка се уверих, че млякото е истинско — прекалено добро питие за простосмъртните. Хапнах и няколко от бисквитите, но гледах да ми останат и за втората бутилка и наистина успях да си направя добре сметката.

Опънах се на седалката, извадих 38-калибровия револвер от джоба си и го сложих на пода до празните бутилки от мляко, пак се настаних удобно и се замислих за супермаркета, от който бях пазарувал. Мистър Хартфорд държеше в ръката си пачка банкноти и две влогови книжки и аз вече се бях досетил накъде е тръгнал. Подхвърли на млекаря, че и двамата са закъснели тази сутрин, а след като млекарят ми каза, че обикновено идва около девет и половина, значи мистър Хартфорд не тръгваше към банката преди девет и петнадесет. А това в ръцете му съвсем не беше плява. Ами добре, помислих си, утре между девет и пет и девет и десет ще се срещнем с млекаря в „Номер едно“. Все някога трябваше да започна.