Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Имаме шампанско за цял месец.

— Ще се изненадаш колко бързо върви, само да почнем веднъж.

— Двайсет килограма, така ли? — попита ме Джинкс.

— Не си прави труд — му отговорих и продължих да обяснявам на Холидей: — Това шампанско не е сухо. Малко сладни, но е подходящо за теб. Повечето жени не обичат съвсем сухото шампанско.

Тръгнах към вратата. Джинкс ме хвана за рамото, за да ме задържи.

— Аз ще отида.

Ако не беше такъв случаят, щях да му дам да разбере. Сега не исках да го удрям. Не исках да се разправяме. Исках всичко да е хубаво и приятно. Беше празненство не само в чест на великолепно направения удар, но и на още нещо — нещо, далеч по-важно за мен.

— Махни си ръката.

Той пусна рамото ми.

— Е, добре, щом си се настроил така.

— Точно така съм се настроил, копеле — му отговорих и излязох.

Пуснах в отворчето една монета от десет цента и една от пет и по улея веднага се плъзна блок лед, увит стегнато в пергаментова хартия. Пуснах още една монета от десет цента и още една от пет, получих втори блок лед, после и двата ги натоварих на зефира.

Вече беше привечер, стъмваше се, всички светлини бяха запалени. Трамваите и автобусите вече не бяха толкова препълнени. Повечето от хората, които работеха дневно време, се бяха прибрали вкъщи. Но на мен ми беше известно, че четирима души, които работеха дневно време, не се бяха прибрали. Роумър — кой ли беше и къде ли се намираше? — сега се чудеше какво им се е случило. Дали вече беше отишъл при Уебър? Надявам се, че Уебър ще съумее да се справи с него…

Ритнах по вратата на апартамента и Холидей ми отвори.

— Дай да ти помогна.

— Аз съм го хванал хубаво. Джинкс отиде ли си?

— Да.

— Чудесно. Великолепно. Фантастично. Само аз и ти.

Отнесох леда в кухнята и го пуснах в мивката. Разкъсах хартията, запуших дупката и едва тогава се сетих, че съм забравил да взема още нещо.

— Боже мой, за всичко се погрижих, само това забравих — няма с какво да начупя леда.

— Вземи нож.

— Така ще се наложи.

Започнах да троша леда с кухненския нож. Оказа се пипкава работа. Този проклет нож непрекъснато се огъваше. Опитвах се да го държа така, че да не се счупи.

— За колко време ще се изстуди шампанското? — попита Холидей.

— Може би за около час… Но има ли значение? Нека да направим всичко както трябва. — Прекъснах работата си, изтърсих парченцата лед, които се бяха полепили по ръцете ми, и я прегърнах. — Точно тази вечер всичко трябва да бъде без грешка. Бавно, спокойно, с удоволствие, без да се пропуска и най-прозаичната подробност — например ако ще се къса парче тоалетна хартия, да се отдели така точно по перфорацията, че да не липсва и да не се издава нито една нишка. Съвършено, дори това трябва да бъде съвършено.

Целунах я леко, едва-едва, само да усети, че съм докоснал устните й, усмихнах се и продължих да разтрошавам бавно леда с кухненския нож. Продължих да й говоря:

— Ето това ми дай на мене. Лошо ли ще ни бъде да започваме всяка вечер с бутилка шампанско и да приключваме с бутилка коняк?

— Защо не, може пък и да стане.

— Сигурен съм, че ще успеем. Вече ни провървя. Утре ще купим по една каса и от едното, и от другото. Утре ще си купим нови дрехи и ще си потърсим нови жилища… може би ще успеем да наемем апартаменти в една и съща сграда. Нещо по-хубаво.

— Отделни апартаменти, това ли имаш предвид?

— Да.

Лицето й помръкна, тя се нацупи.

— Значи това било. А пък аз се чудех защо се държиш така странно…

— Странно ли?

— Цуни-гуни и какво ли не още. Искал всичко да е съвършено. Трябваше да се досетя, че това е старият номер, когато някой се готви да те зареже.

— Защо говориш такива неща?

— Нали искаш отделни апартаменти…

— Боже мой, какво толкова е станало, че да се мусиш? Съществува понятието самостоятелност, това ще ти кажа аз.

— Че тук не си ли самостоятелен?

— Ох, хайде, недей. Не ставай докачлива.

— Не съм докачлива.

— Добре, не си. Не съм искал да те засегна. Но имаме само едно легло, само една баня. Ще ми се, когато поискам, да вляза в банята, без да заключвам вратата, това е.

— Не е необходимо да заключваш вратата. Случвало ли се е да ти преча, когато си бил в банята?

— Не става въпрос за това. И ти се намираш в същия апартамент. Това ми стига.

— Искаш да ме разкараш, така ли?

— О, боже…

— Измъквам те от стопанството на затвора, ти докопваш някоя пара и ме разкарваш на минутата.

— Съжалявам, че изобщо споменах за това. Забрави го. Все едно че никога не съм го казвал.