Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Когато отворих вратата и влязох, Холидей и Джинкс бяха седнали на кушетката, а парите бяха натрупани помежду им. Тя скочи на крака и дойде при мен, широко усмихната.

— Какво има в пакета?

— Шампанско.

— Никога не съм виждала толкова голяма бутилка.

— Шестлитрова е. Има и по-големи.

Оставих бутилката на масата, сложих и чашите до нея.

— Ами това какво е?

— Чаши със столче. Чаши. За виното…

— Не беше необходимо да купуваш специални чаши. В кухнята имаме чаши за вода.

Това е то Холидей. Не беше естет. Животно, и нищо повече, слава богу.

— Шампанско не се пие с водни чаши. Не познавам по-нецивилизован пияч от теб — отвърнах й аз, без да развалям доброто си настроение. Това е то Холидей. Нямаше стремеж към метафизиката. Животно, и нищо повече, слава богу.

Прегърнах я и я целунах по устата, тя ми отвърна, притисната плътно до сакото ми. Джинкс ме наблюдаваше с унил, мътен поглед. Зад ухото си беше затъкнал молив, а на коляното му имаше лист хартия.

— Нямам нищо против да седя в квартирата и да ви чакам, щом ми носите такива неща с Джинкс — каза тя. — Разпределихме банкнотите…

Все още прегърнати, отидохме до кушетката. Парите бяха наредени на купчинки по 100, 50, 20, 10, 5 и 1 долара. На листа върху коляното на Джинкс беше записана общата сума на банкнотите от всяка стойност. Попитах:

— Излязоха ли ти сметките?

— Не можеш ли веднъж да си отвориш устата, без да се заяждаш?

— Да се заяждам ли? Аз ли се заяждам?

— Непрекъснато се заяждаш и се чудиш как да раздухваш разправии.

— Божичко, чуй само кой го казва — обърнах се към Холидей, а после попитах Джинкс: — Какво ти става?

— Имам право да си преброя парите.

— Разбира се, че имаш право да си преброиш парите. Само те попитах дали са излезли сметките.

— Знам аз какво имаш предвид.

— Ха сега де. Прибирам се вкъщи щастлив като птичка, за да отпразнуваме случая, и какво виждам — някакъв киселяк, който ми се зъби и се заяжда… Вдигам ръце от теб.

Холидей ме хвана за раменете, накара ме да се обърна и ме прегърна.

— Знаеш ли колко имаме?

— Приблизително.

— Приблизително ли? Ехе! Знае ги до последния цент.

— Пет хиляди и седемстотин на човек — каза Холидей.

— Не ме закачай, ако обичаш — отговорих на Джинкс и се обърнах към Холидей: — Това е само началото. — Отново я целунах много демонстративно специално заради Джинкс. Това му беше проблемът. Когато аз я целувах, правех го открито. Когато той я целуваше, трябваше да се крие. — Какво ще правим шампанското? Джинкс, знаеш ли къде наблизо продават лед?

— Знам къде има хладилник. Това решава ли въпроса?

— Не, хладилник не ни върши работа. Трябва ни много лед. Да напълним цялата мивка. Поне двайсет кила. Ще започнем празненството тук, но не се знае къде ще приключим.

— Аз мога да ти кажа къде ще го приключа — заяви Джинкс. — У дома.

— Ще донесеш ли лед преди това, ако обичаш? — помоли го Холидей.

Той я изгледа с израз на отегчение. Обадих се:

— Да върви по дяволите. Аз ще намеря лед.

Освободих се от прегръдката на Холидей и вдигнах слушалката на телефона.

— Ало — свързах се с телефонистката. — Можете ли да ми кажете дали някъде наблизо продават лед?

— Можем да ви изпратим малко лед, сър.

— Двайсет кила?

Тя се засмя.

— О, не, сър, не толкова много. Но лед на блокове се продава до пресечката на Труъкс стрийт и Уидърс.

— Далече ли е?

— През две-три пресечки, сър.

— Благодаря — казах и затворих телефона.

През цялото това време Джинкс беше броил парите си. Видя, че съм спрял поглед върху него, и каза:

— Взимам си моя дял още сега.

— Виждам.

— Имаш ли нещо против?

— Действай.

Застанах срещу него, за да го наблюдавам. Зад мен Холидей разкъсваше хартията, с която беше увита шестлитровата бутилка. Джинкс нареди парите си на три купчета — банкноти от по 100, 50 и 20 долара, преброяваше ги и поглеждаше листчето хартия, където по-рано бе записал общите суми. Взе купчето стотачки в лявата си ръка и ми каза:

— Трийсет парчета. — После взе купчето петдесетачки в дясната: — Четиресет парчета. — Остави двете купчета и взе двайсетачките: — Трийсет и пет парчета. Пет хиляди и седемстотин долара. Искаш ли да ги преброиш?

— А, не, не, за бога… Не искам да ги броя.

Той се изправи и с две ръце напъха парите в джобовете си.

— Сега отивам да донеса лед.

— Не си прави труд.

Холидей се беше разтопила от удоволствие — мина покрай мен, понесла шестлитровата бутилка, и я подпря в ъгъла на кушетката като кукла.