Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Какво искаш?

— Искам тоя човек да си каже името, за да му напиша квитанцията за глобата.

— Я изчезвай, ченге такова.

Другите двама бяха заели местата си на задната седалка. Единият смъкна прозореца надолу.

— Какво се разправяте?

— Паркирал е в зоната за зареждане на магазините, няма шофьорска книжка…

— Стига глупости, бе — каза дребният.

— Ние паркираме тук всеки божи ден — каза онзи, който беше смъкнал прозореца.

— Това е нарушение на наредбата за движението по пътищата.

— Добре де, разбрахме — обади се пак дребният.

— На служба сме при Роумър, мой човек — каза вторият от задната седалка с помирителен тон.

— Не го знам тоя Роумър. Отскоро съм на тази работа. Но и да го знам, и да не го знам, все тая.

— Виж какво бе, човек — подхвана помирителят от задната седалка, — ти харесваш ли си работата? Не искаш ли да си я запазиш? Тогава да те няма…

Джинкс се приближи бавно до мен. Казах му:

— Тия момчета нещо се опъват.

— Ами нали си спомняш какво каза Шефа? Опъва ли се някой, окошарваш го, и толкова…

— Слушай, дяволите да те вземат — заговори този от предната седалка, — недей да се правиш на глупак. Хайде, омитайте се…

— Давай да ги приберем — предложих аз.

— Готово — съгласи се Джинкс.

— Майната му! — изруга онзи от предната седалка.

— Дръж си езика, Сид — рече помирителят. — Слушай бе, приятел — обърна се той към мен, — за какво ти е да го правиш? Веднага ще ни пуснат, а пък на тебе ще ти трият сол…

Засмях се към Джинкс:

— И Шефа ни предупреди, че всички казват така, нали? Мини да седнеш отпред — изкомандвах на помирителя. — Ако Шефа реши да ви пусне, то си е негова работа.

— Само си усложняваш живота — каза помирителят.

— Само си гледам работата — му отвърнах. — Мини отпред.

— Боже мой! — рече той. — Новоизлюпено ченге…

— Мамка им… — не се въздържа Сид. — Тръгвай, Ръши.

Ръши завъртя ключа. Това беше първата проява на интерес от негова страна, откакто тримата бяха влезли в колата.

— Я спри! — показах си зъбите. — Минавай отпред, да, ти, ти…

Сид излая нещо, което не можах да разбера, но помирителят не му позволи да се изкаже:

— Сид, не си търси белята заради някаква глоба…

После излезе от колата и седна отпред.

Ние с Джинкс се настанихме отзад от двете страни на останалия боксьор средна категория, като аз му се падах отляво. Беше побойник средна ръка, към трийсет и пет годишен.

— Знаеш ли къде се намира полицейското управление? — попитах аз.

— Върви по дяволите, знаем — отвърна ми Сид.

— Там отиваме.

— Тръгвай, Ръши — каза помирителят.

Ръши запали двигателя, включи на скорост и потеглихме. Поех риска да хвърля един поглед назад. Колата на Прат и Дауни се бе отделила от бордюра на тротоара…

— Вие, момчета, много се вживявате във вашата работа — рече помирителят.

— Заповедта си е заповед, господине.

— Друга заповед ще получиш ти — излая ми Сид.

— Ако сте приятели на Шефа, много хубаво.

— Ако сте приятели на Шефа! Ще пукна от смях — не млъкваше Сид. — Ние не си губим времето с дребни началници като твоя шеф. Роумър строява и самия Уебър…

— Затваряй си устата, Сид — каза помирителят.

— Заповедта си е заповед — повторих аз.

Ръши караше колата по същата улица както обикновено и зави на същото място. И тук движението беше много оживено. Стигнахме до следващото кръстовище и завихме наляво. По средата на разстоянието до следващата пресечка на другото платно между линията на трамвая и бордюра на тротоара бяха поставени големи табели с надпис:

И зад тях работници разкъртваха настилката с пневматични чукове, които вдигаха такъв шум, че нищо друго не се чуваше. Погледнах мълчаливеца, който седеше до мен, мълчаливеца, който проговори само веднъж в началото. Очите му се бяха разширили, устата му беше полуотворена и по гръбнака ми запълзяха мравки, като си помислих какво означава това. Не беше сигурен, но вече си задаваше въпроси… Поизвъртях се, извадих пистолета от джоба си, допрях го до стомаха му и стрелях. Устните му трепнаха и той се свлече към мен, стрелях още веднъж в стомаха му, но малко по-нагоре.

Пневматичните чукове вдигаха толкова шум, че за момент тримата на предната седалка не можаха да отделят техните звуци от гърма на пистолета.

После Сид се обърна. Беше слисан, като човек, който е примигнал и при отварянето на очите си е открил, че планината пред него е изчезнала.