Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Никой не говореше. Прат запали цигара и ме погледна един-два пъти, явно все още озадачен от срещата ни предната вечер. Още от гаража на полицията, щом влязох в колата, той се бе почувствал неудобно пред мен, но аз внимавах да не кажа или да не направя нещо, с което да му дам нов повод за неудобство. Дауни се извърна от предната седалка, за да ме погледне.

— Ами ако решат да променят маршрута си? Ами ако не спрат тук, когато свършат на другите места?

— Тогава не мога да направя нищо и ще трябва да опитаме втори път. Но според мен няма да го изменят. Защо да го изменят? Те не очакват да ги нападнат, ни най-малко не очакват да ти нападнат. От толкова дълго време всичко им е вървяло по мед и масло, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. На това разчитаме, за да се изпълни планът ни без грешка — на това, че са се ояли, станали са самонадеяни и невнимателни. Хайде сега да видим дали сме запомнили всичко. Аз и Джинкс отиваме да им наложим глоба за неправилно паркиране. Ако не паркират на мястото за зареждане на магазини, ще измисля някакво друго нарушение. Ще последва кратък спор и ще трябва да им смачкаме фасона.

— Те не са тръгнали да крадат ябълки — каза Прат. — Може да налетят на бой.

— Говориш като Уебър. Знам колко налитат на бой такива като тях. Когато се качим с Джинкс в колата им и потеглим, вие ще ни следвате. Ще ги накарам да тръгнат към кариерата, по същия път, по който минахме сега.

— Веднага ще разберат, че нещо не е наред, щом им кажеш да карат в посока, която ги отдалечава от Общинската палата.

— Аз ще се справя с това. Вие само карайте непосредствено след нас. Ако нещо се обърка, най-напред ще оправя шофьора. Буикът ще стане неуправляем, ние ще скочим в суматохата, а вие ще ни настигнете и ще вкарате в употреба автоматите. Ясно ли е?

Те кимнаха.

— Чухте какво ви нареди Уебър. Всичко трябва да бъде абсолютно чисто. Ако се наложи да стреляте, трябва да очистите всички.

Погледнах към Джинкс. Лицето му беше напрегнато. Смигнах му и му предложих цигара.

— Не се притеснявай — му казах, докато я палех. — Отпусни се. Така е в групата на професионалистите…

Не се тревожех особено за него, защото не очаквах играта да загрубее от тяхна страна, от страна на хората на Роумър. Той щеше да дойде с мен за представителност и за да се създаде необходимата атмосфера.

Джинкс дръпна няколко пъти от цигарата, после ме докосна по коляното. Погледнах през прозореца. Черният буик минаваше покрай нас, четиримата бяха вътре, колата вече намаляваше, но аз не откъснах очи от нея, докато не спря на мястото за зареждане на магазините, малко по-надолу от „Харолдс“. Същите трима мъже, дребният и двамата средни на ръст, слязоха и се върнаха назад към козметичния салон.

Дауни се пресегна, свали автомата и го сложи на земята между краката си. Това ми хареса. Започваше да се съсредоточава. Прат запали двигателя.

— Хайде, тръгваме — казах на Джинкс.

Слязох от колата подир него, а Дауни затвори вратата. Предупредих Джинкс:

— И не забравяй: трябва да се държиш като че ли си ченге отскоро, съвсем зелен.

— Аха. Той пусна цигарата си на земята.

Хвърлих още един бърз поглед към него. Той също ме наблюдаваше. На лицето му беше изписано напрежение, но инак всичко беше наред.

Стигнахме до буика. Джинкс остана назад, а аз се приближих до прозореца на шофьора. Шофьорът беше около четиресетте, с деформирано от бой ухо, счупен нос и подпухнали бузи. Погледът му се блъсна в мен, но в него нямаше подозрение. Попитах го:

— Не знаете ли, че това е място за товарене и разтоварване?

— Е, та…

— Паркирането в зоната за товарене и разтоварване е нарушение на правилника за движение.

— Е, та…

Направих още една крачка, за да видя какво има в колата. Отпред на пода бяха оставени шест кожени чанти. Сърцето ми прескочи един-два удара, като ги видях — това бяха не по-малко от петнайсет хилядарки, но се зачудих що за мислене има този Роумър — да създаде подобна организация, а да остави само един мърляв шофьор, дето кой знае колко са го блъскали по главата, да пази шест чанти, при положение че в същото време двамина пазят човека, който носи само една чанта. Ояли са се, станали са самонадеяни и невнимателни…

Извадих от джоба си кочана с квитанциите за глоби и молив.

— Покажете ми шофьорската си книжка.

— Нямам книжка.

— Още едно нарушение. И това ли не знаете?

Другите трима се върнаха при буика. Дребният с чантата влезе през предната врата, но ме забеляза едва когато седна. Беше трийсетинагодишен, с черни очи, които веднага заискриха от раздразнение.