Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Това е, копелета. Вдигнете ръцете си отзад на врата.

Помирителят бавно вдигна ръце зад врата си, но Сид се опита да се размърда и разбрах, че посяга към оръжието си.

Ударих го с пистолета си по темето.

— Вдигни ръцете си на врата.

Той простена и вдигна ръце.

— Не пускай волана — нареди Джинкс на шофьора.

С лявата си ръка избутах този, когото бях застрелял. Той се плъзна от коленете ми и се прекатури на пода. Пневматичните чукове продължаваха да вдигат шум до бога. Прострелях го още веднъж, този път в лявото слепоочие, и го извъртях с крак, така че да е с лице към предната седалка, за да не ми се изцапат обувките с кръв.

— Такова нещо не може да ви се размине — заплашваше ни в това време Сид.

— Знам я тази песен. — Извадих пълнителя от пистолета си и заредих нов.

Бутнахме буика с труповете и празните кожени чанти над ръба на изсечените шисти, бронята му отпред се удари в някакъв издатък и той се преобърна, така че стигна до водата с горната си част надолу и под него се образува гладка вдлъбнатина, като в отгребано с лъжица желе. Няколко секунди колата се задържа в тази вдлъбнатина — обърнато по гръб чудовище с четири въртящи се, обезсилени лапи — колела, с оголен уродлив търбух, търбух и вътрешности, изработени с точност до една стохилядна от сантиметъра; после вдлъбнатината се запълни, колата се прекатури бавно на една страна и потъна.

Не останаха ни следи от гуми, ни петна от кръв, ни свидетели, освен нас.

Чиста работа като снеговете на Еверест, абсолютно съвършена като окръжност.

Отвъд тополовата горичка, в другия край на равнината, беше градът, където, бяла и озарена от слънцето, се въздигаше Общинската палата като величествен символ.

Единственият шум на този свят беше предизвикан от повръщането на Прат…

Бяхме взели 51304 долара. Преброихме ги зад заключените врати на кабинета на Уебър в Общинската палата: Уебър, Рийс, Прат, Дауни, Джинкс и аз — всички брояхме. Петдесет и една хиляди триста и четири долара.

Разделихме ги на три части — една за Уебър, който щеше да се погрижи за неговите си хора, една за мен, а аз щях да се погрижа за моите си хора, и една за Мандън, по седемнайсет хиляди и сто долара всяка част.

— Е, момчета — обърнах се към Прат и Дауни, — май най-сетне и за вас дойде ред да се облажите.

От моя пай отделих пет стодоларови банкноти за Мейсън и ги подадох на Джинкс, който ги прибра в куфара ми, после завих във вестник дела на Мандън и го взех под мишница.

— Закарай ме до кантората на Мандън и отнеси останалото вкъщи — казах на Джинкс.

Той взе куфара, а аз се приготвих да си тръгна.

— Господа — обърнах се към останалите, — не си мислете, че за мен не беше удоволствие…

Само едната от блондинките — по-младата — беше в кантората на Мандън.

— Той ви очаква, мистър Мърфи — каза ми тя. — Влизайте направо…

Преминах в служебната част на приемната, застанах пред вратата на личния му кабинет и почуках.

Той ми отвори. Дъвчеше незапалена дълга тънка пура. Видя пакета под мишницата ми и хвърли нервно поглед към блондинката, която не ни обръщаше внимание, а аз минах покрай него навътре. Казах му:

— Успокой се.

Той затвори и дойде при мен.

— Добре ли мина всичко?

— Разбира се. Чудесно. — Потупах пакета. — Опитай се да познаеш…

— Не мога. Двайсет хиляди.

Засмях се.

— Само твоят дял е горе-долу толкова. Малко повече от петдесет хилядарки.

— Боже мой! — възкликна той.

— Седемнайсет хиляди плюс няколко дребни банкноти, за да имаш за бакшиш — обявих аз и му подадох пакета.

— Това е невероятно!

— Това е само началото.

Той разтвори пакета и погледна парите.

— За твое сведение разпределянето на парите беше проведено под много добър надзор. Уебър, Рийс, Джинкс и аз, всички участвахме в преброяването.

— Имам ти доверие — потупа ме той по рамото.

— Знам…

— И никакви фалове, а? — засмя се той. Беше се успокоил.

— Беше добре планирано, добре проведено, а освен това имахме късмет. — Имах предвид пневматичните чукове и мълчаливеца на задната седалка. Нямаше начин той да не направи нещо. Спрях го тъкмо навреме. — Обади ли се на Мейсън за автомобиловоза?

— Да. Накарах го да откаже поръчката.

— Ядоса ли се?

— Не, след като му казах, че ще си платим. Но щеше да се пръсне от любопитство.

— Той е голяма клюкарка. Но пък идеята на Рийс за кариерата никак не беше лоша. Може да съм го подценил. Май ще трябва да го сложа на мястото на Уебър, за да ми е мирна главата.