Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ти вече си каза какво искаш и ще си го получиш.

Холидей изхвърча от кухнята.

Хвърлих ножа в мивката и тръгнах след нея. Тя отиде до кушетката, застана с гръб към мен, взе един куп пари и започна да брои банкнотите.

— Какво правиш, по дяволите?

Изобщо не ме погледна.

— Пет хиляди и седемстотин долара от тези пари са мои. Толкова взимам.

Минах пред нея и сложих ръце на раменете й.

— Какво ти става?

— Взимам това, което ми принадлежи, и си отивам.

— Ох, не ставай толкова докачлива. Аз се мислех за невротичен тип, но като ви гледам двамата с Джинкс, аз съм повече от нормален. Тази вечер имаме празненство, забрави ли? Хей! Сега се сетих и за още нещо…

Отидох до телефона и вдигнах слушалката.

— Пак съм аз — казах на телефонистката. — Можете ли да ме свържете с хотел „Сейнт Чолет“.

Холидей продължаваше да брои парите си с гръб към мен. Закрих слушалката с ръка и й казах:

— Няма да ти потрябват такива суми за тази вечер. Обещавам да не ям и да не пия много.

Чу се женски глас:

— Хотел „Сейнт Чолет“.

— В кой салон свири оркестърът на Холстед?

— В „Цветната зала“, сър.

— Свържете ме, ако обичате.

Чу се мъжки глас:

— „Цветната зала“.

— Искам да говоря със салонния управител.

— Салонният управител на телефона, сър…

— Как се казваш?

— Джордж, сър.

— Джордж, името ми е Пол Мърфи. Можеш ли да ми запазиш маса за двама за вечеря, към осем и половина?

— Да, сър, мистър Мърфи.

— В онова сепаре там горе… над дансинга.

— Да, сър, мистър Мърфи. Маса за двама в галерията за осем и половина.

— И още нещо — нека поставят цветя на масата, няколко стръка.

— Да, сър, мистър Мърфи.

— Благодаря ти, Джордж. Ще те видя по-късно…

Холидей продължаваше да брои парите. Чистопробното ми изображение на светски мъж не я беше развълнувало ни най-малко. Попитах я:

— Имаш ли нещо против аз да ти избера какво да облечеш тази вечер?

Не отговори.

Започнах да си свиркам, отидох в спалнята и отворих вградения гардероб. Дрехите й бяха закачени в средното крило. Никак не бяха много. Повиках я:

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей!

Пак не получих отговор.

Отидох до вратата на спалнята.

— Холидей!

Тя мръдна малко, така че да бъде изцяло с гръб към мен.

Отидох при нея. Тя продължаваше да брои банкнотите. Не погледна нагоре. Казах й:

— Я слушай.

— Затваряй си устата!

Хванах я за китките на двете ръце. Шепите й бяха пълни с пари.

— Майната ти! — кресна тя с изкривено лице и се опита да се освободи.

Разтърсих я за китките, забих ноктите на палците си в дланите й, банкнотите се изплъзнаха от пръстите й и полетяха към пода.

— Я слушай. Щях да си счупя краката от бързане да се прибера вкъщи при теб тази вечер. Бях един много щастлив човек. Бях си припомнил онова, което бях забравил, но сега забравих припомненото. Едип е мъртъв, гробницата е заключена. Пътят към утробата е затворен завинаги. Трябва да изгориш отгласа от тези спомени, трябва да ме пречистиш в огнището на твоята сласт…

Всичко пред мен стана бяло, лакирано, нямаше дори движение на мисълта: не си спомням да съм я вдигал и не си спомням да съм се премествал, всичко ставаше без усилие, както се придвижва слънчевата сянка, но изведнъж тя се намери в ръцете ми, изведнъж тя се оказа над леглото.

Пуснах я върху постелята. Тя погледна нагоре към мен с лъснали очи и изведнъж като по чудо настъпи тишина; усетих, че пот се стича на струйка по корема ми и впива нокти в мене, простенах, коленичих до нея, а някъде отдалече, много отдалече, дочух безметежния звън на камбани…

— Холидей!

Отговор не последва.

— Холидей! — извиках отново.

Пак не получих отговор. Дявол да го вземе, значи цялата история започва отначало. Отидох до вратата към дневната.

Холидей беше коленичила на земята и събираше парите. Казах й:

— Ела при мен.

Тя стана, пъхна парите си под мишница, взе също и моя дял — това, което беше останало на вестника върху кушетката. Попита ме:

— Какво смяташ да правиш с тях?

— Ще ги прибера.

Отидох до скрина и поставих парите в чекмеджето, където държах гащетата си, върнах се до вратата на спалнята и я видях, че слага парите си в пътна чанта.

— Както ти казах преди трийсет минути, искам да избера коя рокля да облечеш довечера. Тук не разполагаш кой знае с какво…

— Нямам нужда — прекъсна ме тя и затвори пътната чанта. Изправи се и я избута с крак навътре в гардероба.