Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Копоите ли? Това не го разбирах. Попитах:

— Защо?

— Тя те търси, ето защо.

— Но аз съм чист пред нея. Защо ще ме търси?

— Търси те, за да ти предложи работа. Намерила ти е работа. Нещо много добро — с бъдеще. Нали това си й казал, че търсиш? Търговска фирма с бъдеще. Не си ли й го казвал?

— Сигурно съм го казал. Звучи достатъчно мелодраматично, за да съм го казал. Но това беше най-обикновен разговор. Току-що се бяхме запознали. Трябваше да говоря нещо.

— И ти избра подходяща тема — себе си, естествено.

— Естествено…

— А сега правиш печалното откритие, което рано или късно прави всеки мъж, щом тръгне да сваля къде що види мадама — в крайна сметка някоя ще се залепи за него.

— Да се залепи за мен? Тя?

— Доколкото схванах.

— Ооох. Да ме домъкнеш дотук, за да ми говориш такива глупости? Разваляш празненството, заради тебе Холидей ми се сърди, водиш ме чак дотук, за да ми кажеш такова нещо? Защо се опитваш да изкараш всичко толкова зловещо?

Той извади малка хавлиена кърпа от джоба си и шумно издуха носа си. После я прибра, кръстоса късите си крака и се начумери, вдигна ръка пред лицето си, така че дланта закри устата му, а с палец и показалец потри ноздрите си с вид на човек, който едва се сдържа от гняв.

— Ако престанеш да се занимаваш с твоето его поне за малко, ще ти обясня не защо се опитвам да изкарам нещата толкова зловещи, а защо наистина са зловещи.

— Добре де, давай! Чакат ме мадама и шестлитрова бутилка шампанско. И шампанското ще се преохлади, и мадамата съвсем ще охладнее към мен. Извини ме за несполучливия каламбур. Направих го съвсем спонтанно.

— Боя се, че мадамата и бутилката ще трябва да почакат — каза той и ме изгледа. Помислих си: Но не за дълго, драги, не за дълго, и отговорих на погледа му. — След като не си взел от Езра Добсън чека за трийсет и пет хиляди долара, той бил слисан. Никога преди не му се било случвало подобно нещо. Цял живот хората все искали от него — пари, политически услуги, други неща, но това той не можел да проумее — да се откажеш от трийсет и пет хиляди долара, предложени просто като подарък. Но ето че се случило. Отказал си се. От това, което ми каза куклата, заключих, че му били необходими няколко минути, за да дойде на себе си, а когато се опитали да те върнат, ти вече си бил изчезнал. Те обсъдили случилото се — куклата изобщо не била изненадана, че си отказал да вземеш чека. Тя ли! Тя през цялото време знаела, че си много горд човек с почтен и благороден характер. Непрекъснато му го повтаряла. Нямала избор. Нямало да остави магарето си в калта — колкото по-благороден те изкара, толкова по-незначително ставало нейното опущение. Охо, хитра е тя, и още как… Както и да е, убедила го. Наприказвала му каквото трябва. И така, сега и на двамата не им е чиста съвестта и искат да оправят сметките си с теб. Планирали са цялото ти бъдеще. Хубава, блага работа…

— Това е много мило от тяхна страна. Но на мен работа не ми трябва. Не й ли го каза?

— Казах й, че имаш няколко великолепни възможности, повече от това не можех да й кажа. Тя и без туй ми няма доверие. Не може да ме понася. Знае какво се говори за мен. Ами нали точно нейните адвокати се опитват да ме разпнат от години насам. Колкото по-малко се забърквам аз в тази история, толкова по-добре за всички. Сега ти трябва да се оправяш.

— Какво точно се иска от мен?

— Много е просто. Да се видиш с нея и да й кажеш, че не искаш тази работа.

— Не.

— Трябва.

— Няма да го направя.

— Естествено, че ще го направиш. Обещах й, че ще се обадиш до един час. И този час вече изтича, дявол да го вземе.

— Ти си полудял.

— Трябва само да се видиш с нея. Да й кажеш „мерси“ и „не“.

— Не.

— Какво толкова трудно има в това?

— Не мога да го направя.

— Какво искаш да кажеш — не си можел да го направиш?

— Не искам да го направя.

— Нямаш избор. — Той се наведе напред, все още вторачен в мен. — Какво ти става? Защо си се разтреперил?

— Нищо ми няма.

— Лошо ли ти е?

— Не.

— Тогава какво ти има? Целият си се разтреперил. Какво се е случило между теб и тази кукла?

— Нищо.

— Колкото пъти ти заговоря за нея, тръпки те побиват. От какво те е страх?

Как можех да му обясня? Как можеш да говориш за подобни неща? Повече не исках да я виждам. Пътят обратно към утробата се беше затворил завинаги. Исках да остане затворен. Той не можеше да го разбере.

— Не ща да имам нищо общо с нея.

Той изправи гръб, свъси дебелите си вежди и зениците му почти изчезнаха под тях.