Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Опитай го.

Отпих от коктейла си.

— Чудесен е. Браво, Рафаел.

Той се усмихна и се отдалечи.

Чу се лек шум откъм салона и в бара влезе един мъж. Беше на моя възраст, слаб, с хубав тен, с приятна външност и отведнъж забелязах, че има чертите на фамилията Добсън. Тръгна към нас усмихнат.

— Ела, Джона — покани го Маргарет. — Запознай се с Пол Мърфи. Това е брат ми Джона…

Изправих се.

— Здравейте — каза ми той и протегна сърдечно ръка.

— Приятно ми е. — Ръкувах се с него.

— Рафаел — извика той и направи знак с ръка. — Седнете, седнете — обърна се към мен и като ми махаше да седна, подхвърли: — Оставете това, в тази къща единствено прислугата има добро възпитание…

— Кога най-после ще пораснеш? — обади се Маргарет.

— Не се заяждай, мила. — В тона му се почувства лека хапливост. Той предложи подноса със сандвичите на Маргарет, която си взе още два, залепи ги един за друг и ги налапа. После го подаде към мен. Аз си взех само един, той остави подноса и също си взе само един.

Седнах и плъзнах поглед към него. Беше облечен с отличен вкус. Косата му беше късо подстригана, носеше сиво-бежово лятно сако от тънка шотландска вълна с три копчета и трикотажна риза от „Брукс Брадърс“, с кърпа около врата, сив панталон от фланела, сиво-бежови кашмирени чорапи и бели обувки от еленова кожа, марка „Пийл“, с червени каучукови подметки на грайфери — англичаните им казват тениски, а един чифт струва петдесет долара. В момента беше разперил нагоре длани, сякаш се страхуваше, да не би да се докосне до нещо; Рафаел дойде веднага от бара с една кърпа и му я държа, докато се избърше. После му донесе питието и се оттегли.

Джона вдигна чашата си, каза „наздраве“ и всички отпихме. Докато той пиеше, забелязах, че има истински илици на ръкавите на сакото му и че едно копче — точно колкото трябва — е разкопчано. Никога не бях виждал по-добре облечен тип. Познах и къде е учил. Личеше си. Винаги може да се отгатне. Попитах го:

— Принстън ли?

— Да.

Той не изглеждаше изненадан, че съм познал, но Маргарет се учуди.

— Откъде знаеш?

— Опитах се да отгатна.

— Седни де, Джона — подкани го тя.

— Ще седна, наистина ще седна — каза той, докато се настаняваше, — въпреки че вече съм закъснял. Но това е един от редките за нас случаи, мистър Мърфи…

— Пол — прекъснах го аз.

— Казвайте ми Джона — отговори ми той. Кимнах му с благодарност, той отпи от питието си и продължи: — Точно така е. Един от много редките случаи, когато сестра ми води вкъщи свой приятел и той може да говори на английски…

— Джона! — прекъсна го рязко тя.

Той се засмя и дори не я погледна.

— Или ще е йога, или ще е някой безбрад малаец, или ще е някой шарлатанин в бурнус, или… — Той я погледна. — Каква беше последната ти мания? Космическа философия ли се казваше?

— Космическо съзнание — отвърнах му аз с усмивка. Щом всички играеха на заяждане, защо да не се включа и аз. При това имах повече основания и от двамата, взети заедно.

— Така беше — припомни си той. После очите му се разшириха. — Боже мой! Не ми казвайте, че и вие…

— Не, нямам нищо общо с това. Просто го прочетох на един надпис, докато чаках Маргарет. И трябва да ви кажа, че споделям отношението ви по този въпрос.

Той кимна енергично и се обърна към Маргарет.

— Знаеш ли, този човек може да ти бъде от полза. — След това се обърна към мен: — Опитвам се да й внуша, че от тази загубена мистика накрая съвсем ще оглупее. Така става, когато една жена има прекалено много свободно време. — Отново се обърна към нея: — Защо не излезеш сред природата, защо не се заемеш с нещо здравословно? Малко слънце да те види. Ще добиеш тен. Заприличала си на призрак.

— Имаш предвид да живея така, както живееш ти. Да се заема с нещо здравословно като тебе? Много те бива да приказваш. Страхотен режим имаш. От десет до дванайсет — голф — самостоятелна подготовка, от дванайсет до един — обяд, от един до пет — голф — самостоятелна подготовка, от пет до шест — тренировка с партньор, от шест до осем — аперитив, от осем нататък — още алкохол, гости…

— Продължавам да твърдя, че е здравословно и че съм на слънце. Пол сам да прецени. А този месец ще участвам в голям турнир.

— Това означава само, че ще похарчиш още пари — рече тя.

— Е, по-добре за това да ги давам, отколкото да ги пилея по разни смахнати организации. Аз поне имам някакъв шанс да си ги възвърна…

Ако думите му не бяха така хапливи, човек можеше да си помисли, че си разменят духовитости. Тя също го почувства. Започна да се върти на масичката и малко се поизчерви. На него май му стана приятно, че я е засегнал. Реших да се обадя: