Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Ами…

— Сядай, сядай. Извинявай, че те накарах да чакаш, но днес си имам неприятности. Мръсниците в моето предприятие са започнали стачка.

— Това е много лошо.

— Много е лошо, но за тях. След една седмица ще се редят на опашка за помощи. Имам на разположение един цял отдел в полицията, специално обучен да разпръсква стачниците, и националната гвардия, обучена да се справя с останалите. А също и няколко патриотични организации, за да развяват байраци, докато те се занимават с тези неща…

Гръм и мълнии. О, да, велики хане, усещам как земята трепери под нозете ти. Щом разкриеш сърцето си, о, владетелю на Поднебесната империя, дъжд започва да ридае по покривите на десет хиляди къщи. От твоята копринена шатра сред персийските равнини, о, Великолепни, със сокол на китката и обсипан със скъпоценни камъни двуостър нож на кръста, ти съзерцаваш сините палати на Самарканд, който скоро ще падне…

— Ти имаш ли опит с профсъюзите? — попита ме той.

— Не.

— На колко си години?

— На трийсет.

— Колкото Джона. Той също няма опит с профсъюзите. Запознахте ли се с него?

— Пихме по едно питие.

— Това не е никак трудно, поне що се отнася до Джона… — изсмя се рязко той.

Остави чашата си на сребърния поднос върху бюрото и си наля още уиски от кристална гарафа.

— Извинете, мога ли да я погледна?

— Разбира се — отвърна ми той.

Гарафата беше от прозрачен кристал, тежка, с петнайсетсантиметрова запушалка и когато я завъртях в ръката си, канелюрите и по-плитките резки пречупиха светлината и тя заблестя като купчина диаманти. Една от най-красивите вещи, които бях виждал някога.

— Това е една от най-красивите вещи, които съм виждал някога — казах и я върнах върху подноса.

— Наистина ли? Не всеки ще я забележи.

— Великолепна е. Прилича ми на направа от Стайгел.

Той ме изгледа със зяпнала уста и питието му увисна във въздуха, преди да стигне до нея.

— Откъде знаеш? Досега никой не е познавал. Имаш ли нещо общо със стъкларската промишленост?

— Не. Някога имахме подобна вкъщи. На нея също личеше такъв дълбок белег от понтила… О, не, за бога, нашата съвсем не беше такава — сепнах се изведнъж. — Нашето беше шишенце за оцет. В къщата на баба ми го слагаха на масата в подносче с останалите подправки. Един ден го изпуснах и го счупих…

— … и се намери затворен в бараката за дърва.

— Така щеше да стане, ако не беше баба.

Той се засмя, като че ли тази представа беше предизвикала у него приятна носталгия.

— Ами каква им е работата на бабите — да си защитават внуците. Аз моята не я помня. Късметлия си — помниш баба си…

Отместих поглед от гарафата и от безбройните отражения, които пронизваха паметта ми.

— Ще се погрижа да ти я изпратят. Искам да ти я подаря.

— Не! — извиках и когато той изведнъж обърна глава към мен, за да ме погледне с явна изненада, си дадох сметка, че съм проговорил неволно. Съжалих, че бях забелязал гарафата, съжалих, че го споменах, съжалих, че я бях взел в ръцете си. Не се бях усетил. Заради тази кукла беше, тази проклета кукла с бялото лице и черната коса, тя бе нахлула отново в моето убежище и бе извадила на бял свят и други фетиши. На това трябваше да се сложи край. Не ми беше нужна проклетата гарафа. Съжалих, че изобщо съм я забелязал. Трябваше да се махна оттук на всяка цена. — Благодаря. Не мога да я взема.

На вратата се почука само веднъж, след което тя се отвори без покана от Езра Добсън и в стаята влезе Ръшинг с чаша и съд за коктейл върху нов сребърен поднос.

— Остави го тук — рече Езра Добсън.

Ръшинг постави подноса на бюрото и разбърка коктейла със стъклена лъжичка, а в това време Езра Добсън ме изучаваше внимателно, после Ръшинг ми наля и аз се пресегнах за питието си. Той прибра полупразната ми чаша и излезе.

Вдигнах пълната си чаша към Езра Добсън, той също вдигна чашата си към мен, отпихме и той продължи:

— Не беше никак лесно да те открием…

— С удоволствие щях да ви помогна, стига да знаех, че ме търсите. Мислех, че всичко с приключено.

— Аз също. Почти не се надявах вече, че Мидж някога ще намери мъж, който да я заинтересува.

— Уверявам ви, че не съм направил нищо, за да я насърча.

Той отпи от питието си и отправи към мен бащински поглед.

— Дори да се беше опитал, надали щеше да измислиш по-добър начин от това — да покажеш пълното си пренебрежение към парите. До този момент, честно казано, не мислех, че тя е много увлечена по теб.

— И двамата не сте ме разбрали — процедих тихичко. — Аз не показвам пренебрежение към парите изобщо. Показвам пренебрежение към вашите пари.