Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Докъде точно стига пренебрежението ти към моите пари? Стига ли до един милион долара?

Подпрях ръце на гърба на креслото и го изгледах с невярващи очи. Бях го чул, но не можех да повярвам.

— Един милион долара като начало — каза той. — На минутата. Един милион долара. Никакви условия, никакви сметки, никакви въпроси. Искам само да ми дадеш мъжката си дума, че ще направиш всичко, което е по силите ти, за да върнеш Маргарет към нормален, здрав психически и физически живот. И ако успееш…

Това не беше реално. Това не можеше да бъде реално. Това беше гласно четене на новооткрит ръкопис на комична опера от Гилбърт и Съливан.

— Един милион долара в брой… — повтори той.

Чувствах се като зашеметен. Един милион долара!

Какво не бих могъл да направя с един милион долара и неговото влияние… но трябваше да взема и Маргарет, Маргарет — символа, моста към миналото, Маргарет, която непрекъснато щеше да разпалва онези спомени, щях да се връщам все по-назад и по-назад, докато, докато…

— Не — отвърнах. — Много ви благодаря, но моят отговор е „не“. А сега трябва да ви пожелая лека нощ…

Кимнах му най-възпитано и го изчаках да отговори или да каже „лека нощ“, но той продължи да ме гледа мълчешком, така че се обърнах и тръгнах към вратата.

— Преди да си тръгнеш — проговори ми той, — мисля, че трябва да видиш това…

Спрях и се обърнах. Той изваждаше нещо от чекмеджето на бюрото си. Помислих, че е чек, но после видях, че е някакъв документ. Върнах се. Той ми го подаде.

Беше молбата за анулиране на брака, която бях подписал.

— Когато разбрах какви са чувствата на Мидж към теб, реших, че е по-добре да не й давам ход. Така че, както виждаш, още си женен.

Бърз порив на студен нощен вятър премина през лицето ми, лъхна ме уханието на Huele de noche, отново видях разветите завеси над леко притворените прозорци в онази стара гостна и изпуснах молбата, облегнах се на бюрото, за да не падна, със смътното усещане, че той ме гледа, и с доста по-ясното съзнание, че показвам пред него фатална слабост, но не бях в състояние да я скрия…

— Премисли още веднъж — говореше ми той. — Съобщи ми решението си утре.

Цветните отражения от гарафата ме бомбардираха, връщаха ме назад… краката ми започнаха да се местят като чужди.

По коридора откъм входната врата идваха трима души. Когато се приближиха, видях, че Ръшинг придружава двама мъже в сини униформи — после забелязах, че униформите са полицейски, и едва тогава познах мъжете в тях. Бяха Уебър и Рийс.

Дръпнах се встрани от вратата на библиотеката, за да им отстъпя място да влязат. Единственият признак, че Уебър ме е познал, беше присвиването на очите му, но Рийс много се изненада. Не реагирах на появата им, както не бях реагирал и на униформите им, макар че не ги бях виждал в униформа по-рано.

— Мистър Джона би искал да ви види, сър — предаде ми Ръшинг. — Ако обичате, изчакайте един миг…

Той почука на вратата на библиотеката, отвори я и каза на Езра Добсън:

— Наредихте веднага щом дойдат от полицията, сър…

— Покани ги да влязат — чу се гласът на Езра Добсън.

Все още, без да откъсват поглед от мен, Уебър и Рийс влязоха в библиотеката и дочух гласа на Езра Добсън: „Здрасти, Чарли“, после Ръшинг затвори тежката врата и ме подкани: „Оттук, сър“.

Всичко това, неговите думи към мен, неговите думи към Езра Добсън, думите на Езра Добсън, движението, униформите се наслагваха пред погледа и слуха ми като барелеф; чувах, виждах и разбирах, но рефлексите ми бяха все още затормозени — изкачих стълбите подир високия, надут иконом, последвах го по коридора с толкова усилие на волята, колкото влага едно конче от детска въртележка, за да не изостава от предното, и накрая стигнахме до една врата, която той отвори, за да вляза.

— Ръшинг? — попита гласът на Джона.

— Да, сър.

— Мистър Мърфи дойде ли?

— Да, сър.

— Пол… ела насам…

Съжалявам, че избягах от стопанството на затвора, помислих си аз. Онова също беше изтезание, но изтезание от друг вид, по-леко, можеше да се изтърпи. Докато бях в стопанството на затвора, поне спомените от някогашния ми живот бяха приятни, не както сега. Никога ли нямаше да бъде изкупено това коварно минало?

— Пол!

Не трябва да допусна той да ме види в това състояние. Трябва да дойда на себе си. Отидох пред отворения прозорец в другия край на стаята, опрях нос на мрежата и вдишах дълбоко тежкия нощен въздух. Беше свеж и чист и не носеше дъх на смърт, а само ухаеше на листа: