Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Трябва ли да обяснявам по-картинно? — попита ме той.

— Не. Но това откъде го знаеш?

— Тя го каза. Каза го на Стария. Той не е знаел как да ти го поднесе. Сега разбра ли какво е това нещо, което ти имаш и ние искаме да получим от теб?

Да. Сега разбрах. Станах.

— Предполагам, че ще мога да получа нещо за пиене.

— Според мен имаш нужда. От същото ли?

— Този път чисто.

Той се ухили.

— Заповядай в кабинета ми.

Тръгнах подир него и влязох в банята. Беше почти толкова голяма, колкото и спалнята. Лампи за ултравиолетово и инфрачервено осветление висяха над маса за масаж, облицована с плочки, а в една ниша срещу стъклената кабинка на душа се намираше барчето с напитки. Той взе бутилка джин „Хаус ъф Лордс“ и понечи да ми налее една доза.

— Джин не — казах аз.

— Мислех, че пиеш коктейл…

— Коктейл пия, но с водка.

— Водка! Ей богу, тук се изложих. — Той остави бутилката. — Ще трябва да позвъня на бара…

— И така е добре. Ще пия джин…

— Ще поръчам водка. Ще отнеме само минутка.

— Не. И джин може. — Е…

— Наистина.

Той наля джин в мярката, наля вода от сребърна кана в една чаша и ми ги подаде.

Гаврътнах и двете.

— Водка, а? Това май добре ти дойде.

Джинът премина през вътрешностите ми като жив въглен.

— Много странно нещо — рекох. — Досега никой не ме е питал какво мисля за Маргарет. Или това няма значение?

— Ти какво мислиш?

— Сигурно не…

— Още едно?

— Не, благодаря.

— Тогава ще се дооблека.

Той се върна в тоалетната си стая. Отидох с него. От дълга закачалка с много вратовръзки, марка „Шарве“ и „Сулка“, избра плетена вратовръзка с лимонов цвят, завърза я на голям, стегнат двоен възел и закопча яката си. Вратата на шкафа му за обувки стоеше отворена и се виждаха не по-малко от петдесет чифта обувки, наредени върху полици от пода до тавана, а на отделни рафтове с вградена стълбичка се намираха боти, високи ботуши, ниски ботуши — всичките от качествена английска кожа, всичките намазани с вакса, но не излъскани. На тоалетката му беше отворена бижутиера, пълна със златни копчета за яка и щипки за закрепване на банкноти, а в друга държеше половин дузина златни часовници, джобни и ръчни.

— Имаш страхотен гардероб — казах му аз.

— Рай за молците, така му викам.

Свали от една закачалка синьо сако от фланела и го облече; едва сега видях, че на панталона му липсват гайките за колан, но пък има капачета на задните джобове. Той закопча сакото си и от чекмеджето за носни кърпи извади една от най-тънък лен с монограм Д. Д. от най-обикновени печатни букви, едната синя, другата жълта, разгъна кърпата, заби показалец, за да я хване по средата, размаха я, събра я в дланта на другата си ръка и я напъха в горното си джобче. После отвори голяма златна кутия с принадлежности за пушене, подплатена с мораво кадифе, и избра една от седем или осем златни запалки, щракна я, за да види дали пали — палеше, — взе също и златна табакера, кажи-речи, колкото дипломатическо куфарче. Отвори я. Побираше шейсет цигари и беше пълна.

— Много пуша — заобяснява той почти с неудобство.

— Виждам.

Никога в живота си не бях виждал нещо, което да може да се мери е неговия гардероб. Не бях и сънувал подобно изобилие. Тук беше насъбрано най-доброто от съответния вид, онова, което е nec plus ultra 16 16 В случая: най-добро, най-качествено(лат.). — Б.пр. , и всичко му подхождаше идеално. Той, разбира се, знаеше, че го наблюдавам и не мога да откъсна очи, сигурно е разбрал колко съм се прехласнал, но не се фукаше, не се държеше неестествено, а съвсем нормално, дори с известно стеснение, но и това беше напълно в реда на нещата…

Извиних му се:

— Зазяпах се несъзнателно.

— Няма нищо…

— Много са хубави, всичките.

Стана му приятно. Попита ме:

— Държиш ли на хубавите дрехи?

— Да. Но никога не съм имал възможност да си позволя нещо от такава класа.

— Е, сега вече можеш. Разполагаш с един милион долара.

Един милион долара… Превъзбуден, разгонвах спомените и се питах: ще мога ли? Ще мога ли? Ще мога ли да се измъкна от този капан? Поднасят ми всичко, за което винаги съм мечтал, а сега то е специално създадено за мен и се предлага на мен и само на мен, никога не би могло да бъде предложено на другиго, това вече ще е прекалено нереалистично, предложено е на мен — целият този свят — защото оста, на която се крепи, е символ на моята вина и божеството — изкусител ме предизвиква да го приема, а това ще бъде най-краткият път към унищожението ми. Но защо да бъде така? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…