Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Знаеш ли — продължи той, — едва сега забелязвам, че сме почти еднакви на ръст. Ако косата ми беше малко по-тъмна, щяхме да си приличаме като близнаци…

— И на мен ми направи впечатление.

— Утре, ако искаш, ще те заведа при Пигът. Пристигнал е.

— Пигът ли?

— Представителят на „Пийл“ от Лондон.

— О! Имаш предвид фирмата за обувки…

— Да. Той идва тук един-два пъти в годината.

— Ще ми се да дойда.

— Добре тогава. Нека да видим дали Мидж се е приготвила. Ще излезем заедно.

— Къде ще ходим?

— В клуба. Мидж каза, че иска да дойде. За нея ще е полезно. А и ти можеш да се запознаеш с някои от приятелите ми. Той свъси вежди: — Бил си свободен тази вечер, поне така ми каза тя…

— Свободен съм. Свободен като птичка…

Клубът беше само на няколко пресечки от къщата на Добсънови — почти никъде ненакърнен правоъгълник от светлина се открояваше в тъмното на гъстите борове. Жуженето от триенето на гумите премина в друга тоналност, щом колата на Джона сви от павираната улица по алеята към клуба — път с чакълена настилка и пирамидални тополи от двете страни, през които отразената светлина очертаваше игрището за голф и призрачните фонтани от дъждовалните апарати по моравите; пръските им имаха своеобразен мирис — оня дъх на шума и влажна трева, който се долавя след вечерното поливане; а после през смъкнатите прозорци откъм моята страна на колата долетя глъчка, събрана от фунията на тополите: говор и музика, най-различни звуци, весели, прекрасни, празнични… Такава глъчка се разнасяше някога от стария ни клуб събота вечер есенно време след победа на отбора ни по ръгби, всъщност след всеки мач, а една година — последната за мен в колежа, когато вече нямаше победи за отпразнуване, пирувахме за всяка отбелязана точка, а веднъж и за един пас. Това беше най-хубавото от всички празненства, да, това… Душата ми литна с въздигащата се музика на въодушевлението, духът ми се въззе почти до висините, където човек изпада в екстаз, докосна се в тях леко, в полет, както крилцата на синьото рибарче бръсват водата на някое далечно езеро — едно мигновено, мимолетно извисяване, оцветено в небесносиньо. Това е само за мен — мина ми през ума, — дявол да го вземе, това е само за мен. Ще се възползвам от положението, може да съм в ръцете му, но ще се възползвам от положението. Мит и памет отстъпват пред разсъдъка. Едип е мъртъв…

Спряхме пред фасадата до бял сенник, върху който изпъкваше червеното на клубния герб (спомних си, че вече съм го виждал на много от трофеите на Джона), и веднага един прислужник в бяла ливрея с червени галони и със същия червен герб над сърцето дойде да поеме колата, а един възрастен портиер в подобна ливрея отвори със замах леката врата.

— Добър вечер, мис Добсън, добър вечер, мистър Добсън. Мис Уест ви чака в салона с грила.

— Благодаря, Уилям — отвърна Джона. — По всичко личи, че кръчмата е пълна…

— Има доста хора, сър. Никога не съм чувал такава веселба. Радвам се, че ви виждам отново, мис Добсън…

— Благодаря, Уилям — отвърна му тя едва ли не с упрек.

Хванах я под ръка и тръгнах на половин крачка след Джона, който ни поведе покрай гардероба и надолу по каменните стъпала към салона с грила, откъдето шум и музика се издигаха нагоре като вихрушка.

Салонът с грила беше като във всеки извънградски клуб, е, може би по-голям, по стените му имаше накачени шаржове на някои членове, препарирани риби, рога и други ловни трофеи. Беше пълно, хората изглеждаха прекрасно, бяха весели, а още преди да стигнем най-долното стъпало, едно момиче ни забеляза и тръгна през навалицата към нас, като ни махаше с ръка. Беше високо, с дълги крака, не носеше шапка и русата му коса, пусната свободно, падаше до раменете. Явно бе ни очаквало, затова ни забеляза още от входа. В ръката си държеше чаша с коктейл.

— Здравей, Маргарет — проговори момичето.

— Здравей, Марта.

— Браво на теб — рече Джона. — Аз отивам у вас да те взема, както се полага, а теб никаква те няма. Я ела тук… — Той я подхвана нежно за рамото и ми каза: — Искам да те запозная с Марта Уест…

— Приятно ми е — обърна се тя към мен.

— На мен също.

Тя се усмихна към Джона.

— Дано не съм те ядосала. Изобщо не съм се прибирала, дори не съм се преоблякла. Хванахме се да играем бридж и уж да изравня резултата…

— Успя ли?

— Не.

— При това положение ще ти се ядосам. — Той докосна чашата с коктейла. — Колко ще ни трябват, за да те настигнем?