— Не се опитвам да те баламосвам. Искам да ти предложа антидот, тъй като явно тук ти е скучно. Защо не пийнеш нещо…
— Не.
— Добре, тогава да потанцуваме. Тук не е лошо, отпусни се. Я чуй… — Оркестърът тъкмо беше подхванал „Предавам се, любов моя“. — „Предавам се, любов моя“. Хубава песен. Ела…
Станах и лекичко издърпах стола й, съвсем лекичко, колкото да я накарам да се надигне и накрая тя стана, хванах я за ръката и отидохме да танцуваме.
— Даваш ли си сметка, че не сме оставали насаме нито за миг, откакто излязохме от къщи? — попита ме тя.
— Знам, че е така. Но нямаме бърза работа. Отсега нататък пред нас са всички мигове до свършека на света…
Тя ме погледна с очакване.
— Точно за това искам да говорим. Какво ти каза баща ми?
— Сега не можем да проведем подобен разговор. По-късно…
Прегърнах я, завъртяхме се и останах много изненадан, тази изненада можех да я сложа най-отгоре в дългия списък от изненади, които ми бе поднесъл животът. Тя танцуваше великолепно, никога не съм имал по-добра партньорка. Усещах как ритъмът се излъчва от нея, дори този ритъм на музика, свирена без вдъхновение; бях слисан от деликатната й пластичност. Никога не бях допускал, че тя може да има някакво отношение към танца… Попитах я:
— Играла ли си някога балет?
— Малко…
— Личи си. Сега занимаваш ли се?
— Не.
— Трябва да започнеш отново.
Не казах нищо повече. Не исках да й призная, че е толкова добра, а и тя нямаше да повярва в искреността ми.
— Какво ти каза баща ми?
— Не тук.
Пред една отворена стъклена врата тя забави темпото и съвсем изостави ритъма.
— О, нека да потанцуваме. Беше толкова хубаво…
— Искам да поговорим.
— Но ти танцуваш толкова хубаво. Не ти говоря глупости. Умееш да танцуваш.
— Оркестърът ще свири цялата вечер.
Бутнах мрежестата врата и зад нея се видя небето. Някъде далеч се мержелееха светлините на града, далеч, далеч… и още по-далеч, и за миг се сетих, че Холидей и другите ме чакат… Щях да се възползвам от положението. Щеше да се наложи да убия Холидей и Джинкс, за да не се изложа на опасността да ме изнудват, а може би и Мейсън, и зет му. С Мандън щях да се оправя. Уебър и Рийс бяха в ръцете ми. Ако пък някой от тях поискаше да се прави на палав, онази омайваща ацетиленова горелка винаги можеше да влезе в действие със синия си две хиляди и триста градусов пламък, който можеше да те стопи на малко мазно петно. Така е, винаги остава смет, когато се местиш в нова къща…
Слязохме по каменни стъпала, прекосихме осветената с прожектори тренировъчна площадка за голф, където няколко души упражняваха различни удари, минахме по посипана с камъчета алея с насадени от двете й страни цинии, прекосихме и площадката за първия тур. Там имаше пейка. Показах й я:
— Там има пейка. Можем да седнем и да поговорим.
— Знам едно по-подходящо място.
— Преди вечеря ли?
— Студен бюфет е. И храната ще остане сервирана цялата вечер…
Алеята свиваше надолу веднага след площадката, там свършваха циниите и започваше жив плет от саркофай, така надвиснал над пътеката, че трябваше да повдигаме ластарите. Живият плет очевидно се нуждаеше от подрязване, но в тукашния клуб заместник-председателят по озеленяването, подобно на колегите си от почти всички останали голф клубове, сигурно разбираше повече от продажбата на цимент, отколкото от поддръжката на игрището за голф.
— Къде е това по-подходящо място?
— Ей там. Няма защо да бързаме…
Помислих си: Е…
Тя ме прегърна през кръста и продължихме, пресякохме един тревист склон, който бързо се изравняваше, оттам ме поведе през тясно мостче към друга алея, успоредна на първата, но отделена от нея с малък пресъхнал ров. Помислих си: Значи това е водното препятствие. Можеш да се справиш с един наказателен удар. Колкото повече се отдалечавахме от сиянието, от музиката, от веселата глъчка, толкова по-тъмно ставаше и до нас достигаше по-малко шум.
Продължихме да вървим.
Сега вече не беше останало почти нищо от сиянието и дочувах глъчката само когато звуковата вълна се пречупваше поради някаква причина. Доста се бяхме отдалечили. Каква ли категория играч се изискваше за нашето състезание? Може би едно време… Долових шума на дъждовално устройство някъде пред нас, проточеното „бъззз“ на струята под налягане и рязкото пляскане на месинговия фланец, който перкаше струята и я разбиваше на ситни капчици — много хитроумно приспособление — но после бавно ме обзе смътното усещане, че нещо не е наред, а след още няколко крачки разбрах каква е причината: не миришеше на влага. Трябваше да мирише на мокро, а аз не долавях нищо. Казах си, че това е невъзможно, че противоречи на естествените закони, как няма да мирише на мокро, по-скоро аз — избирателно — не съм обърнал внимание. Казах си, че май само търся от какво да се изплаша, за да се върнем, и съм намерил тази причина. Но защо беше необходимо да се плаша, за да се върна? Що за разсъдък беше този, на който разчитах?
Читать дальше