Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

И нужникът беше истински, така и трябваше да бъде, както неизбежно трябваше да има αναγκη 17 17 Нужда, необходимост, неумолима съдба (гр.). — Б.пр. , нищо повече не ми оставаше да разкрия, тази млада жена, този призрак Алекто 18 18 Най-жестоката от трите еринии (лат. фурии), но се смята за дъщеря на Нощта (или на Ефир) и Гея (Земята). — Б.пр. , неумолимата преследвачка, родена от една-единствена капка божествена кръв, пролята от Уран върху земята, бе оголила паметта ми от всичките й обвивки, свалила ги бе една след друга, бавно, една след друга и сега нямаше нищо, абсолютно нищо между очите ми и въртопа на ужаса, който се завихряше все по-бързо и по-бързо, заля стените на черепа ми и ме погълна; извиках от страх, причерня ми и паднах на земята, запълзях към нея и се опитах да се промъкна под роклята й…

— … е се плаши — дочух гласа й.

— Бях близо до конюшнята. Конете. Подивели са. Разбиха оградата. Уплаших се, че ще ме прегазят.

— Каква конюшня? Какви коне?

Едва сега видях, че до мен е коленичила Маргарет и придържа главата ми. Обърнах се, за да погледна към нужника, и сега ми стана ясно, че не е нужник, а барака за градинските сечива.

Маргарет ми обясни:

— Беше изгубил съзнание, уплаши се от нещо.

— Да.

Тя ми помогна да се изправя.

— Сега съм добре. Извинявай за виковете.

— Какви викове?

— Нали изкрещях? Не е много мъжествено да крещиш. Поднасям извиненията си.

— Не си крещял. Само протегна ръка към онази колибка и падна…

Тя ме държеше здраво за ръката.

— Пейката е ей там. До езерцето. Виждаш ли я?

— Да. Виждам я.

— Можеш ли да вървиш? Добре ли си?

— Мога. Добре съм.

— Сигурен ли си?

— Чувствам се нормално.

— Значи това няма да ти трябва повече.

Тя запрати нещо надалеч от себе си и след миг чух плисък във водата на езерото.

Беше моят автоматичен пистолет. Да, повече нямаше да ми трябва…

Погледнах към нея.

— Тръгвам си — казах. — Тръгвам си.

— Идвам с теб.

— Не.

— Да.

— Пусни ми ръката.

Тя стисна пръстите ми по-силно. Каза ми:

— Моля те, позволи ми да ти помогна.

— Веднъж вече те убих. Не ме карай да те убивам отново… Тя пусна ръката ми.

Аз се отдалечих и потънах в мрака…

Отключих вратата на квартирата и влязох.

Всекидневната беше празна. Вратата на спалнята беше затворена. Във въздуха все още се носеше лека миризма на шампанско от счупеното шестлитрово шише.

Вратата на спалнята се отвори и оттам излезе Холидей. Беше по пеньоар. Затвори вратата след себе си.

— Е… значи се върна…

— Дойдох да прибера парите си. Оставих ги в чекмеджето. Заминавам.

— Така ли?

— Заминавам.

— Така ли? Защо заминаваш?

— Просто заминавам.

— Заедно с оная, богаташката. С нейния кадилак…

— Сам. Заминавам сам…

Влязох в спалнята. Леглото беше разтурено. Вратата на банята беше затворена и ми се стори, че чувам някого вътре. Мандън? Джинкс? Хайнес? Какъв ли щеше да бъде цветът на мазната локвичка, която можеше да остане от него? Дали и тя няма да бъде черна? Е, сега вече никога нямаше да узная… Никога нямаше да узная какво чувство бих изпитал, ако убия всичките хора, които не ми бяха симпатични.

Отидох до чекмеджето и взех парите си.

Тя влезе и отиде до горния край на леглото.

— В каква посока тръгваш?

Север, североизток, изток, югоизток, юг, югозапад, запад, северозапад, север, имаше ли значение сега?

— В коя да е.

— Вземи това за спомен.

Тя ми подхвърли нещо. Не успях да го уловя и се наведох да го вдигна. Беше куршум, изстрелян куршум. Попитах:

— Какво е това?

— Куршум.

— Куршум ли?

— Ако имаше лупа, щеше да видиш мозък по него. Ако имаше лупа, щеше да видиш мозъка на Токо по него.

Мозъка на Токо ли? Погледнах я. Тя държеше стария ми трийсет и осемкалибров пистолет и го беше насочила към мен, пистолета, с който бях застрелял брат й.

— Извадили са го от главата му, преди да го погребат — рече тя. — Така правели в такива случаи.

— За какво говориш?

— За това. Сложи ги един до друг.

Тя ми подхвърли още един куршум, но този път не се опитах да го уловя. Исках да падне на земята, така че да имам време да извадя автоматичния си пистолет. Натъпках парите в джоба си, наведох се да го вдигна и протегнах ръка към пистолета си.

Пистолетът не беше там… Алекто го беше хвърлила в езерото.

— Кобет! — извика Холидей.

Вратата на банята се отвори и оттам излезе Кобет. Носеше дълги бели гащи.