Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— От икономическия отдел непрекъснато получавам записки за това, че дължиш суми на наши клиенти.

— В това има известна ирония — каза Долан и остави листа в класьора. — Икономическият директор иска от мен да си платя дълговете, но очевидно никога не му е минавало през ума, че и този вестник има някакъв дълг. Дълг към обществеността…

— Повече няма да се разправям с теб за едно и също — заяви Томас и в гласа му прозвуча категоричност. — Може би ние двамата с теб просто се разминаваме в мненията си. Кой знае дали няма да ти направя услуга, ако те уволня…

— Не можеш да ме уволниш. Аз вече не работя тук…

Той си разчистваше бюрото, когато вратата се отвори и влезе Еди Бишъп. Бишъп се занимаваше с новините от полицейските участъци, имаше петнайсетгодишен стаж. Щеше да напомня на Пат О’Брайън, ако Пат О’Брайън беше репортер. Водеше със себе си някаква жена.

— Какво става, какво става? — попита Бишъп. — Чувам, че си напуснал.

— Напуснах — отвърна му Долан, но гледаше жената, застанала до него (кабинетът му беше толкова малък, че трима души го изпълваха до краен предел), и мислено си отбеляза, че устните й са много силно начервени — по-червени устни не бе виждал досега.

— Запознай се с Майра Барновски — подкани го Бишъп. — Сигурно знаеш кой е Майк — лукаво смигна той към нея.

— Гледала съм ви в постановки на любителския театър — проговори Майра и протегна ръка. — Не играете лошо.

— Благодаря — отговори Долан учтиво. Когато докосна ръката й, целият изтръпна и мускулите на раменете му неволно се свиха. Явно се смути, но тя като че ли не забеляза това…

— За какво се счепкахте? — попита го Бишъп.

— Оо… вечната история. По повод на поредния материал, който отказа да публикува.

— Аз пък ти завиждам за смелостта да напуснеш. Страхотно ти завиждам. Да не бяха жената и децата, още преди години щях да кажа на Томас къде да си завре шубелийския вестник…

— Не се съобразявайте с нас — обади се Майра. — Гледайте си работата.

— Кажи-речи, свърших. Само разчиствах някои боклуци…

— А сега какво ще правиш? — попита Бишъп.

— Не знам. Най-напред трябва да реша дали съм доволен, че стана така, или съжалявам.

— Внимавайте — Майра вдигна пръст пред тези свои червени, червени устни, — внимавайте да не се предадете…

— Доволен си, как да не си доволен — намеси се Бишъп, — слушай какво ти казвам. Поне си възвърна самоуважението.

— Ако ми е останало нещо от него. — Долан го погледна и се опита да се усмихне. Бишъп му беше симпатичен. И не отсега. Бишъп му беше приятел. Беше от тези приятели, при които можеш да отидеш и да попиташ как се пишат трудни имена като Ницше и Бетховен, без той да ти се присмива зад гърба. На Долан изведнъж му се прииска Бишъп да бе дошъл сам, без Майра Барновски (дори се зачуди коя ли е тя, откъде се е взела и защо той се чувства така особено в нейно присъствие), така че да седнат двамата по мъжки и той да си признае, че усмивката и безразличието му са престорени, че се чувства несигурен и безпомощен и тъй като не познава друга професия, може би ще е най-добре да се върне при Томас, да се извини и после да обещае вече да слуша и да си държи езика зад зъбите. Но Бишъп не бе дошъл сам, бе довел Майра Барновски. — Да, ако ми е останало нещо от него…

— Всичко ще се оправи. Ще се видим на обяд — каза му Бишъп и тръгна да излиза.

— Според мен не бива да го оставяме — обади се Майра. — Той е на път да отиде при шефа си, да се извини и да му се примоли да го върне на работа. По-добре да го вземем с нас, за да сме сигурни, че няма да го направи…

Долан се извърна и я изгледа изненадан.

— Не се учудвайте — заобяснява му Майра. — Не беше трудно да се досети човек. Изписано е на лицето ви. Колко странно се подреждат нещата — обърна се тя към Бишъп. — Ако бях станала една минута по-късно тази сутрин, ако се бях забавила една минута повече в тоалетната, ако бях изпуснала трамвая, с който дойдох, ако бях отишла да изпия едно кафе както обикновено… а всъщност защо не отидох — странно е, защото от години не се е случвало да не пия кафе сутринта… — ако се бях забавила само една секунда, докато правех някое от тези неща, ако бях отишла да пия кафе, нямаше да те срещна. А ако не се бях случила тук, Долан несъмнено щеше да се върне и да се примоли да го оставят на работа. И щяха да го оставят. А сега това няма да стане. Той приключва с тази история. Не мислите ли, че е странно? — попита тя Долан.

— Така изглежда… — Долан отново потрепери, докато я наблюдаваше с очите на мъж, който знае, че просто трябва да си поиска от жената насреща, знае, че когато я види просната на леглото без дрехи, тялото й ще бъде красиво и ще копнее за любов, разбра също или усети (което е едно и също според философията на сексуализма), че от самия акт няма да изпита по-голямо удоволствие, отколкото ако си вземе за любовница красив труп.