Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— В какъв обем искате да го пуснете?

— Колкото „Ню Йоркър“. Към двайсет и четири страници.

— Чакайте да пресметна. — Лорънс се навъси и заизчислява наум. — Към хиляда и петстотин долара за две хиляди екземпляра.

— Добре, да допуснем, че събера хиляда и петстотин долара, за да платя първата книжка, и тя се посрещне добре. Това ще докаже ли нещо?

— Възможно е…

— Ако първата книжка се посрещне добре, ще проявите ли интерес?

— Възможно е…

— Тогава ще ви се обадя по-късно — рече Долан и си тръгна.

Същата вечер, докато репетираха „Метеор“ 24 24 Пиеса от американския писател Самюъл Натаниъл Бърман. — Б.пр. , в почивката между две сцени той притисна Джони Лъндън в гримьорната. Само две поколения деляха Джони Лъндън от дървените колиби на едновремешното селище, което сега се бе превърнало в могъщия град Колтън, а двайсет и две етажната сграда — негова собственост — се издигаше на същото място, където някога бе стърчала дядовата му къщурка.

— Хайде бе, Джони, какво са за теб хиляда и петстотин долара? — заубеждава го Долан. — Бълха те ухапала.

— Ти не си с всичкия си. Съвсем си изкукуригал. Аз всеки момент ще фалирам, а ти…

— Неудобно ми е да те моля за помощ… за кой ли път вече, но хиляда и петстотин долара са като капка в морето за теб, а за мен са въпрос на живот и смърт.

— Какво ще правиш с толкова пари? За какво са ти?

— Искам да основа списание. Ако ми ги дадеш, ще ти подпиша документ за петдесет на сто от печалбата.

— Хм. Досещам се що за списание ще бъде това. Ами работата ти във вестника?

— Напуснах. Тази сутрин напуснах.

— Виж го ти! Не биваше да го правиш, Майк. Тъкмо взе да ставаш известен. Целият град четеше рубриката ти… Виж, идва твоят приятел Дейвид — сниши той глас.

— Колеги, моля ви, да си нямаме неприятности — заговори Дейвид, който бе влязъл в гримьорната с енергична стъпка. — Време е за последното действие, отдавна трябваше да сте зад завесата и като всички останали да чакате реда си за излизане на сцената.

— Трябваше да поговорим нещо по работа — отвърна му Долан.

— Добре, нали вече свършихте. Ако обичате, заповядайте на сцената.

— Не сме свършили — възрази Долан.

— Идваме — обади се Джони.

— Много ви благодаря — натъртено отвърна Дейвид и излезе със същата енергична стъпка.

Долан изръмжа:

— Тоя взе да забравя, че играем в любителски състав. Забравя, че никой не ни плаща за тази работа.

— Не му обръщай внимание. Какво да прави, такъв си е.

— Това, че е педи, не ме дразни. Ядосвам се на наглостта му.

— Не го прави умишлено. Нещо повече, той се възхищава от теб. Но виж какво, наистина трябва да тръгваш. Нали си звезда, от теб се очаква да даваш пример на тези самодейци.

— А парите? Ще ми ги дадеш ли?

— Ще поговорим след репетицията.

— Това има огромно значение за мен, Джони.

— ДОЛАН! — разнесе се висок глас.

— Това е Майора. Хайде… — подкани го Джони.

— Мога ли да ти кажа нещо. Долан? — извика Майора от залата.

— Разбира се. — Долан прескочи прожекторите на рампата и отиде при Майора, който седеше до Дейвид и още двамина от тия, дето много знаят, но нищо не правят.

— Даваш ли си сметка, че ни остават още само шест дни за репетиции? — попита Майора.

— Да.

— Чака ни огромна работа, без която не можем да минем. Надявам се, че ще поемеш своята част.

— Ще я поема…

— Поставям тази пиеса специално заради теб. От два сезона ме молиш да включим „Метеор“ в репертоара, така че сега най-малкото, което можеш да направиш, е да си готов за всяко вдигане на завесата, за всяко излизане на сцената. Това е въпрос на възпитание.

— Просто трябваше да поговоря с Джони Лъндън за малко…

— Това не е извинение за обидното ти поведение.

— Не съм искал да обидя никого. Съзнанието ми е обременено с много неща.

— Добре, иди си на мястото и гледай да ангажираш съзнанието си с пиесата. — Сега вече Майора се провикна към актьорите: — Хайде. Последно действие!

Репетицията свърши малко преди полунощ.

— И така, не беше добре, но не беше и зле — обобщи Майора. — Можете да играете и по-убедително. Моля, прегледайте още веднъж ролите си. Особено ти, Ейприл. До утре вечер в седем и половина. Лека нощ на всички.

— Особено ти, Ейприл — повтори й Долап, когато всички се пръснаха и започнаха да се разотиват.

— И ти не се беше вживял кой знае колко. Както се очакваше, в едната от сцените беше много добър. Едната от сцените никой не може да ти оспори. В нея си великолепен.