Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Няма нищо, Джес. Изобщо не биваше да правя опит да вляза, глупаво постъпих.

Лита се бе качила в колата и подаде глава.

— Джес, ела да поръчаш…

— Все пак благодаря ти, Джес — приключи разговора Долан.

— Ейприл ми каза, че си напуснал вестника — подхвърли Лита на Долан, когато той се върна на мястото си зад волана.

— Така е.

— Означава ли това, че вече няма да коментираш по радиото срещите по борба?

— По всяка вероятност.

— Много жалко, стоях си вкъщи само заради твоето предаване.

— Пардон. — Сервитьорката със сандвичите мина точно пред Лита.

— Какво ти пука дали ще те приемат, или няма да те приемат в този загубен клуб „Астър“? — попита Ейприл, когато минаваха под голямата каменна арка на Уестън Парк, входа към Обетованата земя. — Повечето от членовете са сноби, които дължат своя успех на бащините си постове.

— Това ми е известно. И все пак…

— Не мисли повече за това. — Ейприл хвана дясната му ръка, сложи я между коленете си и я притисна. — Не мисли повече за това.

— Добре — охотно се съгласи Долан и погали крака й, — сега вече се чувствам чудесно. Просто не знам какво ще правя, когато се омъжиш.

Ейприл се засмя доволно:

— Забравяш, че съм нимфоманка.

Лежаха един до друг на брега на малка река върху старото карирано одеяло, което Долан винаги държеше в колата. Бяха разсъблечени, отпуснати, слушаха бълбукането на водата и приглушените от десеткилометровото разстояние звуци на градското движение, мълчаха и гледаха нагоре към звездите.

— Майк.

— Какво?

— За какво си мислиш?

— За нищо…

— Не може за нищо…

— Добре, ама няма да ми се смееш.

— Няма.

— Мислех си за Езра Паунд.

— Кой е той?

— Поет. Поет, който слуша как се лее водата, а после се опитва да превърне плискането й в думи.

— Оо…

Отново се умълчаха. Ейприл вдигна глава, целуна го по гърдите и замърка блажено.

— Майк…

— Какво?

— Обичаш ли ме?

— Не знам, но знам, че страшно ми харесваш.

— Добре де, не обичаш ли да се любиш с мен?

— Да…

— Не ни остават още много срещи.

— Знам.

— Какво ще стане с нас?

— Нищо няма да стане…

— Искам да кажа в бъдеще. След много години.

— Е, ти ще се омъжиш за този прекрасен човек, който е завършил Харвард, ще се устроите, ще си имаш деца. А после, когато твоите двама прекрасни синове пораснат, ще избухне война и твоите двама прекрасни синове ще загинат, отровени от бойните газове или затрупани от бомбите на врага. А аз ще лежа, както и сега на някое бойно поле в чужбина, но коремът ми ще е разкъсан от шрапнел и лешоядите ще ме ръфат.

— В действителност нали не вярваш на такива неща?

— Напротив. Точно това се готви. Една сюрия долни глупаци са ни повлекли нататък и ще ни хвърлят с главата надолу. Всичко започна от Мусолини, после се появи и Хитлер. Мусолини каза на англичаните да си гледат работата и те преглътнаха хапа. Обществото на народите си прави пас. А пък японците дебнат иззад ъгъла с ония техните боздугани…

— Аз не мисля, че ще влезем във война. Хората не го искат.

— Няма да го искат, докато се включим. Щом засвирят химна и развеят байрака, всички изпадат в истерия.

Тя се пресегна, за да хване ръката му, и главата й се приближи още малко към неговата, така че той долови мириса на балсама й за коса. Долан се подпря на единия си лакът и я погледна отгоре. Тялото й представляваше дълга бяла извивка върху червеното каре на тъмносин фон. Ейприл простена от пламнало наново желание. Той се наведе и я прегърна.

— Майк, ако се наложи да отидеш на фронта, има едно нещо, което никога не бива да ти се случва. Боже мой, само това не…

В десет часа на следващата сутрин Долан беше в театъра и чакаше Дейвид — седеше в приемната на горния етаж, вперил очи в едно списание и дори разгръщаше страниците, но не виждаше нищо, защото си мислеше за хиляда и петстотинте долара.

— Здрасти, здрасти — забеляза го Майора, който излезе от кабинета си. — Каква изненада. Да не би да ти има нещо, Долан?

— Чувствам се чудесно. Защо питаш?

— Ей така. Просто отдавна не си идвал насам толкова рано сутрин.

— Никой от старата компания не идва вече тук — рече Долан и остави списанието. — Знаеш защо.

— Ето каква била работата. Значи такива бръмбари са влезли в главата ти.

— Влезли са в главата и на всички останали. Прекалено гладко взеха да вървят нещата тук. Погледни тази приемна. Погледни този килим. Боже мой, та театърът е заприличал на палат. Няма нищо общо с оня хамбар, в който играехме преди.