Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Дейвид отвори една врата, влезе в стаята и свали шапката си.

— Твоят кабинет ми хареса повече от този на Майора.

— Много по-малък е. — Дейвид метна шапката си на канапето, отиде до бюрото си и седна.

— Точно затова ми и харесва. Боже мой, само като си помисля за оня хамбар, канцеларийката ни беше малко по-голяма от сандъците в манифактурния магазин, пък вечер я използвахме и за гримьорна.

— Много съм слушал за някогашния хамбар. Сигурно е било весело.

— Весело беше. Хей, тия работи са нещо ново, нали? — попита Долан без никаква връзка и посочи към стената.

— Да, мои са.

— Твои ли? — Долан се приближи, за да ги разгледа. — Добри са. Не знаех, че рисуваш акварели.

— И аз не знаех, че разбираш от изкуство — усмихна се Дейвид.

— Налага се, за самозащита — засмя се и Долан. — Съжителствам с четирима художници, начинаещ млад писател и един германец — пилот от войната. По цяла нощ говорят за изкуство.

— Интересна групичка.

— Не знам колко е интересна, но има доста неща, които ни свързват. Виж какво, Дейвид, не искам да ти прозвучи невъзпитано, но…

— Но си искаш чека, а?

— Ами.

— Седни, Майк…

— Надявам се, че не си променил решението си — рече Долан, седна и се зачуди какво ли ще последва.

— Не съм се отметнал. Любопитно ми е да разбера дали си даваш сметка в какво се забъркваш.

— В какво се забърквам ли?

— Снощи, докато ти репетираше, Джони ми разказа всичко. Ще ми бъде крайно неприятно, ако допуснеш фал.

— Ще ти върна парите…

— Не за това става дума. Имам предвид списанието ти. Не бих искал да науча, че си имаш неприятности.

— Няма да си имам неприятности — отряза го Долан.

— Ще се опитваш да извадиш истината на бял свят, нали това е намерението ти?

— Няма да се опитвам, ще я изваждам.

— Ясно ли ти е какво може да се случи, ако настъпиш някои хора по мазола? Намираш се в едно отскоро замогнато провинциално градче с тесногръди, ограничени, фанатични жители, които ще се противопоставят на всеки опит да се променят нещата. Знам много добре какво представляват подобни градчета.

— Аз също знам. Тук съм роден.

— Ще те разпънат на кръст…

— За бога, Дейвид, недей да ми четеш проповеди. Всички само това правите. Знам с какво съм се захванал — ще получа ли парите, или не? — попита той и се изправи, хапейки устни.

— Добре — съгласи се Дейвид накрая, отвори чекмеджето и извади чековата си книжка.

Лорънс го пресрещна от вратата на печатницата и го отведе на втория етаж в една свободна канцелария.

— Мисля, че тази стая ще те задоволи. Ще наредя да я опразнят до утре сутринта. Досега тук държахме стари оформления и авторски оригинали.

— Напълно ме устройва — каза Долан. — Трябва ми само едно бюро и пишеща машина, но ще ми дадете ли ключ от входната врата?

— Ще поръчам да ти извадят един. Искам да поговориш с мистър Екман по въпроса за рекламите. Той урежда поръчките за няколко ведомствени издания, които се печатат тук. Ще се заеме и с твоите. Чувствай се като у дома си — рече Лорънс и излезе.

— Кога мислиш да пуснеш първата книжка, Долан? — попита Екман.

— След около седмица…

— Набелязал ли си откъде може да ни падне някоя поръчка?

— Засега не. Не съм обмислил тази страна.

— А тя никак не е маловажна. Трябва да има поръчки за реклами, за да се посрещат разходите, нали знаеш…

— Знам.

— А не можеш ли да използваш приятелите си? Все ще имаш някакви връзки в по-големите магазини, та да си осигурим редовни клиенти.

— Нямам — каза Долан. — Съжалявам. Липсва ми опит в тази област, но ще се постарая да измисля нещо, за да подпомогна твоята работа.

— Добре. Междувременно аз ще започна както си знам. Решил ли си вече как ще се казва списанието ти?

— Мисля да го нарека „Космополит“.

— „Космополит“! Не е зле. Никак не е зле.

— Мислиш ли, че ще успееш да набереш поръчки за първия брой?

— Не виждам защо да не уредим поне няколко — каза Екман и тръгна към вратата. — В рекламата играта винаги е груба, това ти е известно, но нали ще е ново издание, би трябвало да падне нещо.

— Ще бъде от голяма полза.

— Ще се постарая — усмихна се Екман. — Е, довиждане…

— Довиждане — отговори му Долан и се загледа през прозореца към улицата.

— Добър ден — разнесе се гласът на Майра.

— Здрасти. — Долан се обърна изненадан, че не я е чул да влиза.

— Как сте?

— Добре съм… нормално.

Тя се усмихна.

— Е, няма ли да ме поканите да седна?