Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Това е най-добрият любителски театър в страната — заяви Майора с гордост.

— Нали точно за това говоря. Най-добрият — и в това е неговата беда. Защото не е любителски в истинския смисъл на думата. Стана професионален.

— Полупрофесионален.

— То е все едно. Знаеш ли, Майоре, нищо по-лошо не можеше да ни се случи от това, че излязохме първи на онези прегледи в Ню Йорк.

— Как така? Защо говориш такива неща? Не те ли е срам? Ти си един от организаторите на нашия любителски театър.

— Точно затова не ме е срам. Играехме в хамбар, нали? В един нищо и никакъв хамбар с пейки, вместо кресла, и без гримьорни. Поставяхме не само Достоевски и Ибсен, но и пиеси от момчета, които работят по фермите наоколо…

— Тези пиеси от местни автори бяха много слаби…

— И какво от това? Но пък какви постановки им правехме! Тогава поощрявахме авторите. Откъде знаеш, че нямаше да открием някой нов О’Нийл или Шоу? Не ни се налагаше да плащаме за поддръжка и можехме да включваме в състава обикновени хора без опит. Сред тях може би имаше нова Сара Бернар или Елеонора Дузе, или нов Хенри Ървинг.

— И сега има обикновени хора, нали?

— Има, но трупата е повече или по-малко постоянна. За да те включат в разпределението, трябва да имаш опит, а пиесите да разчитат на касов успех, защото изплащаме ипотека. И какво, по дяволите, правим, за да насърчим местните таланти? Нищо.

— Изненадан съм, че говориш така, Долан. Мислех, че поне ти ще бъдеш благодарен на Търговската камара за това, което направи.

— Благодарен ли! — Долан се изправи и закрачи из стаята. — Ни най-малко не съм им благодарен. Ненавиждам ги всичките, мръсници такива. Докато играехме в хамбара, колко пъти ходих да ги моля за средства. Не ни дадоха пукната пара. Мислеха ме за луд. Знаеш как събрах парите, за да отидем на първия преглед в Ню Йорк, нали?

— Знам, но…

— Точно така, знаеш. Обиколих целия град от Уестън Парк до реката да се моля за подкрепа: един ми даваше долар, друг — два или шепа монети. Но ние излязохме първи на тоя загубен преглед. Ходихме още два пъти и все излизахме първи. И какво стана тогава? Търговската камара реши да вложи парите си в нас. Хванаха ротарианците и останалите богаташки клубове и докато се обърнеш: ето ти театър за сто и петдесет хиляди долара, играй в него — в този величествен гръко-византийско-готическо-ацтекско-марокански храм на изкуството. Но сега това е истинска институция, която има своите разходи и те трябва да се посрещат, така през задната врата излиза всичко онова, за което се трудеше някогашната трупа, а през парадния вход нахлуват разните клубни активистки с евтините си политиканствания плюс всички сбъркани типове в града. Ето тези бръмбари са влезли в главата ми. Търговската камара!

— Съжалявам, че си се настроил така, Долан, наистина съжалявам — каза Майора и го хвана за рамото — Ти си една от водещите фигури тук. Разчитах на теб да ми помогнеш.

— Лично теб за нищо не те упреквам, Майоре. Ти нищо не можеше да направиш. Като режисьор нямаш грешка. Когато построиха този грандиозен театър, трябваше да му намерят и щатен режисьор, някой с популярно из цялата страна име. А такава длъжност не беше като за нас. Не се сърдя на теб.

— Искам да знаеш, че изпитвам най-приятелски чувства към теб…

— И аз съм ти приятел, Майоре. Ти нямаш никаква вина за това как съм настроен. Вълнувам се заради театъра. Вълнувам се заради тази Търговска камара. Защо не ни оставиха на мира?

— Недей да ги виниш, всеки постъпва както смята, че е правилно. Съжалявам, че си се настроил така, Долап, наистина съжалявам — повтори Майора. — Можеш да направиш чудеса за нас, стига да искаш. Ти си добро момче, нищо, че се правиш на толкова нахакан.

— Не започвай отново със старите приказки, Майоре. Няма смисъл!

— Добре, Долан. — В гласа му явно прозвуча обида. — Надявах се, че ще се поуспокоиш, като ти обясня някои неща.

— Добрутро — обади се Дейвид, който се качваше по стълбите. — Извинявай, че закъснях.

— Здрасти — отвърна Долан след кратка пауза, през която се питаше каква ли част от разговора е дочул Дейвид.

— Ще се видим довечера, Долан — каза в този момент Майора и веднага се прибра в кабинета си.

— Какво му става? — попита Дейвид.

— Нищо. Нали го знаеш. Пак взе да ми чете конско.

— И аз би трябвало да направя същото. — Дейвид го изгледа лукаво. — Търсих те към три часа посред нощ, а Лари ми каза, че още не си се прибрал.

— Аха. Така беше.

— Заповядай вътре.