Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— И това ще мине — успокои се той на път към колата си. Имаше предвид Майра. — До утре вече ще съм свикнал с тази жена и ще мога да се захвана за работа.

Той се прибра вкъщи — в големия триетажен дом, където съжителстваше с четиримата млади художници, бъдещия писател и германеца — пилот от войната, качи се на горния етаж и поспа един час. Един спокоен час, през който не сънува абсолютно нищо. Когато се събуди, беше тъмно. Запали осветлението и влезе в банята, но излезе бързо и се развика:

— Хей, Юлисис, Юлисис! Какви са тия работи!

— Да, сър, мистър Майк — обади се Юлисис и тръгна да се качва по задното стълбище. Това беше негърът, майордом на къщата.

— Какво, по дяволите, ще кажеш за това? — попита Долан и посочи тоалетната чиния — отгоре беше подпряна малка картина в рамка с надпис на опаката страна: „Повреда“.

— Мистър Елбърт го постави тук — обясни Юлисис. — Стара работа било.

— Не ме интересува платното. Имам предвид тоалетната. Защо, по дяволите, не е поправена? Защо не си се обадил на мисис Ратклиф?

— Обадих се, мистър Майк. Каза, че нямала нищо против всички ние да живеем тук и като хора на изкуството да не плащаме наем, но нямала намерение да поправя каквото и да било по канализацията, преди да й издължим поне част от парите.

— Ама че работа. Ще сляза долу. Свали ми всичко необходимо за бръснене, ако обичаш.

— Да, сър, мистър Майк, а може ли да ми дадеш една от твоите вратовръзки за довечера?

— Не мога да ти откажа, Юлисис. След като не ти плащаме полагащите се двайсет долара на месец, най-малкото, което можем да направим, е да ти позволим да носиш вратовръзките ни. Жалко, че си такъв дребничък и не можеш да носиш дрехите ни.

— Няма нищо, мистър Майк. Мистър Елбърт ми даде един от костюмите си, а мистър Уолтър ми позволи да взема колата му…

— Резервоарът му пак ли се е изпразнил?

— Да, сър. Обещах му да налея двайсет литра.

— Юлисис, той се възползва от славата ти на голям любовник. Вързал си нещо за довечера, нали?

— Да, сър — ухили се Юлисис и извади принадлежностите му за бръснене от шкафчето над мивката.

— Вземи си, която връзка ти харесва, Казанова. И ми донеси чисти чорапи, моля ти се. Ще се изкъпя в банята на долния етаж. — Долан излезе и тръгна по стълбите.

— Юлисис горе ли е? — попита Томи Торнтън — единият от художниците — когато Долан минаваше през всекидневната.

— Да, ще слезе след малко.

— Това е то, негърска работа. Наблъскал чиниите в мивката и ги оставил така.

— Има среща.

— Той кога няма среща? По цял ден ломоти по телефона с ония негови мулатки и нищо не пипва. Вече ми е дошло до гуша да го гледам.

— Нека говори, докато не са го прекъснали. Надали ще разполагаме с телефон още дълго — рече Долан и тръгна към банята.

— Заповядай. — Уолтър го бе забелязал, докато си бършеше ръцете, и го покани.

— Банята на горния етаж е все още неизползваема — обясни му Долан. — Ратклиф не искала да я поправи, докато не платим наема.

— Юлисис ми каза.

— Не мога да се сърдя на бабето. Дотук се държа много добре.

— Може би утре ще успея да направя нещо по този въпрос. Мисля, че са продали една моя работа.

— Дано да е така, Уолтър. Прибереш ли парите за две картини, ще се превърнеш в нов човек. Остави всичко тук, Юлисис.

— Добре, сър. — Юлисис остави чорапите и принадлежностите за бръснене на един стол. — Искаш ли още нещо?

— Това е всичко…

— Лека нощ — пожела Юлисис, отстъпвайки.

— Тоя негър много си разбира от работата — отбеляза Уолтър.

— Повече от това няма накъде. В огъня ще влезе за всеки един от нас. Освен за Томи. Томи е сноб. Всъщност бива ли го като художник?

— Щеше да е добър, ако рисуваше. Но той не ще да рисува.

— Мисли си, че е гений, затова. Иска да си седи на задника, а славата да дойде и да положи глава в скута му — разфилософства се Долан, докато се събличаше.

— Ти пък се радваш на успех сред твоите мадами — подхвърли Уолтър. — Сутринта те чух да се прибираш по същото време, когато идва и млекарят.

— Така беше — потвърди Долан. — Но днес следобед се видях с най-интересната жена, която съм срещал някога…

— Къде ли бях чувал подобно изказване? — изсмя се Уолтър.

— Казвам го сериозно. Мургава, с матова кожа, черни коси, черни очи и най-червените устни, които си виждал. От онзи тип — жестоки жени. Прилича на садистка.

— Звучи загадъчно.

— Наистина е загадъчно. — Долан насапуниса лицето си. — Винаги съм си падал по тайнствените истории. Лошото е, че превръщам всичко в драма. Всичко, което се случва с мен, непременно трябва да е особено.