Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

Но тук не миришеше на мокро. Не се поддавах на самовнушение. Не се опитвах сам себе си да плаша, дявол да го вземе, просто никак не миришеше на мокро.

Спрях.

— Хайде да се върнем.

— Точно пред нас има езеро… и един голям дъб.

— Нека да не изпадаме в мрачни настроения тази вечер.

— Страх ли те е?

— Да ме е страх ли? Не.

— Ами тогава защо носиш този пистолет? Това е пистолет, нали?

Тя докосна с ръка пистолета в задния ми джоб.

— Да. Пистолет е.

— Защо го носиш?

— Не е незаконно. Имам разрешително.

— Но защо?

— За защита.

— От какво?

— Да не ме ограбят. Обикновено нося много пари у себе си.

— Това не е единствената причина, нали?

— Естествено, че е единствената причина.

— Откога носиш пистолет със себе си?

— От няколко дни само.

Това беше лъжа… и ме разтърси. Не лъжата, а смисълът й. Не смисълът й, а фактът. Носех пистолети от най-различен вид още от ученик и сега за пръв път осъзнах защо. Значи… ето защо било. Лесно се стигаше до това умозаключение, но то вече не означаваше нищо. Беше се изпарило при горенето и сега оставаше само шлаката.

Тя се обърна към мен и аз видях очите и устните й, белотата на лицето й, чернотата на косите й, всичко това, което не бях забелязал вътре на светлото, но сега тук, на тъмното, ги виждах ясно, и не само тях, а и други неща. Още откакто се срещнах с нея за пръв път, виждах не само това, а и други неща, откривах ги едно по едно всеки път, когато се замислех за нея; отново ме лъхна на Huele de noche и сега разбрах защо не ми е замирисало на мокро, след като беше мокро… защо не ми миришеше на нищо: къщата се подготвяше за нови обитатели… дълбаех, дълбаех, непрекъснато дълбаех, докъде можеш да дълбаеш, преди да се наложи да спреш? Какво още щях да разкрия?

Тя ме хвана за ръката, поведе ме към тъмното, към сомнамбулно тъмното и навлязохме в букова горичка; и друг път бях вървял така, дребната старица ме държеше за ръката, пък аз треперех на всяка стъпка от смешните страхове на всяко малко дете, минахме покрай ябълката, която във вихрушката на зимната нощ се поклащаше като движещ се слон, а зад нея се виждаше жълто-зеленото бурно небе; минахме покрай пристройката, където опушваха месото, от нейния покрив брат ми се подхлъзна, падна и се уби (дали се подхлъзна, сега и това не си спомням много добре, играехме на наклонения покрив, играехме…); минахме покрай курника, откъдето се разнасяше страховито пляскане с крила, и накрая стигнахме до малкия нужник със зейналата врата, в която бяха изрязани три звезди, и точно в този миг го видях, изникна зловещо пред мен посред тази букова горичка — нужникът с отворената врата и трите звездички, сърцето ми се люшна като копринено платно по време на ураган, така че дробовете ми щяха да се пръснат от изгонения въздух, но разсъдъкът и логиката ми ме убеждаваха, че такова нещо е невъзможно, че прилича на водата преди малко, която се плискаше, а не миришеше на мокро, че той не съществува, а аз го виждам. Беше халюцинация, зародишът на една голяма заблуда, чувствителността ми се бе изострила прекалено много тази вечер, съзнателното и безсъзнателното вървяха прекалено успоредно, също като двете алеи, но нищо не ги пресичаше, нищо не се врязваше едновременно и в двете; това беше символ, фантазии, съновидения — протегнах ръка, за да го докосна, и пипнах дърво, ето откъде бе започнало всичко, от нужника. Бях на година и половина, най-много на две, и бяхме отишли там с баба ми, само че тогава си мислех, че ми е майка, още не знаех какво се е случило с майка ми и баща ми. Баба ми винаги носеше дълга, надиплена черна пола и подгъвът й се влачеше по земята (пола е най-ранният ми спомен), а онази нощ, докато я чаках пред нужника, от конюшните се разнесе тропот, цвилене и рев, после се чу как се разцепва дърво и аз изпищях, хвърлих се на земята и следващото, което си спомням, е как дългата надиплена пола ме е покрила изцяло — баба ми ме бе затулила с нея… Всичко започна най-невинно, но после стана наша игра и започнах да разчитам на нея, за да се крия от дядо ми, когато искаше да ме напердаши, защото той никога не би ме потърсил там, никога не би допуснал, че тя може да ме прикрива, а аз непрекъснато растях и вече започвах да си задавам някои въпроси, но не бях разбрал как стават нещата, защо понякога животните цвилят, реват и разбиват оградите, докато веднъж — бях на шест или седем години — не видях как дядо ми и ветеринарният лекар кастрират един овен… тогава започнах да забелязвам и други неща, а после дойде онзи ден, онзи ужасен ден, когато баба ми ме качи на коня си от другата страна на дамското седло и ме заведе на пикник, а после, подир закуската, щом тя стана и отиде до извора, аз се престорих, че съм се уплашил, и започнах да пищя. Залазих към нея на четири крака и не спирах да пищя, тя се спусна назад, а аз се мушнах под полата й, скрих се и най-сетне успях да пипна краката й, тя издърпа бързо полата си и ме заплаши разярено: „Дядо ти ще те накаже, ще те напердаши и ще ти направи същото, каквото направи на овена“. Сега вече се ужасих наистина и когато тя продължи да сипе, аз я блъснах и тя падна, а когото ми изкрещя, че ще си получа заслуженото, грабнах един голям камък и го хвърлих по нея, не исках да я убия, само исках да я спра, исках да не каже на дядо, да не го накара да ми направи каквото беше направил на овена… Тичах по целия път до вкъщи. „Тя умря, казах, тя умря. Падна от коня, казах, падна от коня. Конят се стресна и тя падна“. Това казах и го повтарях всеки път, когато ме питаха. Никой никога не разбра, само аз знаех , прокарах ръка, уверих се, че е дърво и е съвсем истинско.