Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Два… само два.

— На бара ли ще я настигаме, или ще седнем? — попита Джона.

— Запазих маса. Или поне бях запазила маса…

Джона не пусна рамото й, но ни поведе през навалицата, която се разбиваше в бара като вълни в скалист нос. Мъже и жени, всички го познаваха и го поздравяваха сърдечно, без официалности, много от тях познаваха и Маргарет и също я поздравяваха, но не така сърдечно, всъщност без каквато и да е сърдечност, а с известна студенина, така че едва сега разбрах думите на Джона, когато ми обясни, че тя рядко идвала в клуба. От начина, по който я гледаха и се държаха с нея, личеше, че я възприемат не само като външен човек, но и като особнячка. Тя показа раздразнението си с гримаса към мен. Попитах я:

— Толкова ли ти е неприятно?

— Неприятно е меко казано — отвърна ми тя на доста висок глас.

Усмихнах й се окуражително и си казах, че ще имам много работа с нея, но ще си я свърша, да, по дяволите, това беше само за мен. Исках да си мисля за единия милион долара, но не смеех, пък после си казах: че какво толкова, дяволите да го вземат, мога да подхвана нещата още отсега, изисква се такава наглост, че ми харесва, съзнанието ми бавно се придвижи към мисълта за един милион долара, прокрадна се предпазливо, колкото да обхване едно крайче от нея, а когато видях едното крайче, нещо ме преряза, но не ме заболя много и си казах: Видя ли? Мит и памет отстъпват пред разсъдъка…

Марта ни покани на кръгла масичка в ъгъла, седнахме и всички, освен Маргарет си поръчахме коктейли. Тя поиска лимонада с джинджифил. Тук се чуваше повече музика, отколкото шум, тъй като седяхме до задната стена, а срещу нас се намираше широкият коридор към балната зала с оркестъра, където се танцуваше. За провинциален оркестър този не беше лош, но му липсваше истински талант.

— Е, Маргарет — заговори Марта, — добре е, че пак се видяхме.

Маргарет се приготви да й отговори, думите бяха на върха на езика й, а по очите й познах, че ще каже нещо язвително, затова я стрелнах с ледена усмивка и тя промени решението си:

— Трябва да призная, че тук всичко е постарому.

И Марта, и Джона забелязаха как я погледнах и сега Джона ми кимна в знак на благодарност. Марта сигурно беше усетила, че хапливата забележка й се бе разминала на косъм, макар че в думите й нямаше предизвикателство, сигурен съм в това, защото тя се обърна към Джона и каза малко смутено:

— Като се заговори за положението в клуба, да те попитам, що за петиция се опитваш да прокараш?

— Е, нищо особено.

— Клубът не се ли ръководи добре?

— Според мен досегашният управителен съвет не е единственият, който може да върши тази работа. Омръзна ми да идвам тук на годишните събрания и всеки път да ми дават листче с девет имена и да ми казват да гласувам за девет души. Защо да не напишем двайсет и едно имена, или пък четиринайсет и да гласуваме за девет? Знаеш ли откога е този управителен съвет? От десет години. Допотопни изкопаеми, които само пъшкат и охкат, но никога не стъпват на игрището за голф. Да се оттеглят някъде и да си измрат. Тук трябва да се влее млада кръв.

Един сервитьор донесе питиетата ни. Не поглеждах към Маргарет. Знаех какво ще видя изписано на лицето й. Но и Джона знаеше, че ако спре да говори, Маргарет може да оплеска всичко.

— Аз няма да се кандидатирам, имайте го предвид — засмя се той. Вдигна чашата си без официалности. — Наздраве…

— И за нов управителен съвет — пожела Марта.

— И за нов управителен съвет — повтори Джона.

Всички пихме за това, а после някакъв човек в ленено сако и сив панталон от фланела, около трийсет и пет годишен, загорял, тупна Джона по гърба, протегна ръка към него и каза с веселяшки тон:

— Давай! Пусни една петдесетарка и не се помайвай…

— Здрасти, Джак. Познаваш се с всички, с…

— Разбира се. Здрасти.

— Запознай се и с Пол Мърфи. А това е Джак Кейси. Опасен е на билярд.

— Приятно ми е — обърна се Кейси към мен, за да се ръкуваме. После продължи да говори на Джона. — Петдесетарка. Днес никакъв те нямаше. — На нас обясни: — Оставям вие да прецените. Поел съм го срещу петдесетарка на ден. Днес никакъв го нямаше. Дължи ли ми я, или не?

Джона пак се засмя.

— Днес бях много зает. Имах разговор със Стария…

— Боже мой — извика Кейси. — Да не би да постъпваш на работа?

— За друго ставаше въпрос…

— Слава богу… На теб разчитам, за да плащам на бавачката и на градинаря. И още нещо, за да докажа, че не те обичам само заради парите ти. — Той извади циклостилно копие от петицията: — Дотук шейсет подписа…