Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Добра тактика — кимна той. — Много добра…

Ама че мръсник…

— Това е очевидната тактика по отношение на дъщерята на човек с вашето богатство. — Глътнах още малко от коктейла си и се изправих. — За нещастие, изглежда, не мога да ви убедя, че не притежавате нищо, което да желая — дъщеря, пари, служба. Имам много работа, мистър Добсън. Затова, ако ме извините…

Оставих чашата си на подноса, кимнах за довиждане и се обърнах, за да напусна стаята.

— Недей да припираш толкова. Имам не по-малко работа от теб.

— Сигурно имате повече. А вие сте и много по-важен. Когато вие накарате някого да ви чака, той се чувства поласкан. Когато аз накарам някого да ме чака, той изпада в гняв. И в този момент мене ме чакат.

— Обясни, че си бил при мен.

Що за надменност, що за царствено високомерие доказваше този мръсник.

— И мислите ли, че това ще уреди въпроса?

— Сигурен съм. Виж какво, Мърфи, накарах те да дойдеш тук, защото исках да поговоря с теб за Мидж. Не искам да ти се налагам, но бих желал да ме изслушаш. Това са единствените ми свободни минути един господ знае докога… пък и сега нямам много време. Чакам хора, които вече са тръгнали насам. Затънал съм до гуша заради тази стачка — голяма стачка… — Той си доля, постави чашата си върху голям кафяв търговски тефтер и седна. Опря длани върху солидните облегалки на креслото си и се отпусна бавно, като че ли полага тежък товар и ръцете му поеха цялата тежест на тялото. Сега вече бе изоставил ролята на Завоевателя. Бе изключил гърма и мълнията, двуострият нож със скъпоценните камъни и соколът бяха прибрани. Вече беше само един изморен възрастен човек… — И освен това имам дъщеря, която държа да спася. Мислех си, че не аз ще нося отговорността за нея и досега, мислех си, че някой от десетките мъже, които познава, ще я поеме. Но те искат да поемат отговорността единствено за парите, а не и за жената. Това ги прави раболепни. А с Мидж не можеш да се държиш така. В мига, в който ти се наложи, си свършен. Тя трябва да си намери мъж, когото да уважава…

— Млада е, не е късно.

Той отпи и поклати бавно глава, облегна се назад и продължи да държи чашата си с две ръце.

— Аз не мога да чакам. Не мога да поема този риск. Тя вече не е много добре психически. Това трябва да ти е известно.

— Кое да ми е известно?

— Ти си се срещал с нея всяка вечер в продължение на две седмици. Знаеш за какво става въпрос. За манията й да се занимава с факири, особняци, нови форми на религиозната мисъл и откровение и всички останали подобни глупости. Това ще й опропасти живота, ако вече не го е опропастило. Продължи ли да живее така, ще стигне до лудницата. Мислиш ли, че ще го допусна? Аз не съм в състояние да я откъсна от тези работи, психиатрите не успяват, защото тя не желае да им съдейства… но според мен ти би могъл. Мисля, че ти би могъл да й вдъхнеш живец…

Боже господи, си помислих, боже господи… Все пак успях да попитам:

— Предлагате да предадете Маргарет в моите ръце, така ли?

— Да. Точно така.

— Не мислите ли, че и тя може да поиска думата по този въпрос?

— Тя каза каквото имаше за казване. И затова си тук сега…

— Но вие не знаете нищо за мен. Аз съм един напълно непознат човек за вас. Може вече да съм женен. Може да съм крадец. Може да съм измамник. Може да съм престъпник. Може да съм убиец…

— Когато един удавник посегне към някое плаващо дърво, той не се замисля дали няма да му се забият тресчици в ръката. Не ме интересува нито кой си, нито какъв си бил. Това мога да го проверя и по-късно. И освен това не се интересувам особено какви са чувствата ти към Мидж. Интересува ме единствено какви са нейните чувства към теб…

— Поласкан съм. Но не мисля, че мога да ви помогна.

Той отпи.

— Не обичам да си придавам важности, Мърфи, но нека ти кажа, че семейна връзка с мен може да създаде известни предимства за един човек с амбиции.

— Убеден съм, че е така…

— В такъв случай трябва също да знаеш, че аз мога не само да помагам, но и да преча…

— И в това съм убеден. — Опитах се да не дам израз на обзелия ме гняв нито с мимиката си, нито с гласа си, но беше безпредметно. Този мръсник… — По дяволите, с какво право се вмъквате в личната ми съдба? От вас искам само едно — да ме оставите на мира!

— Ти се ожени веднъж за нея.

— Бяхме пияни. Дори не знаех коя е.

— Е, сега знаеш…

— Не притежавате нищо, което да ме интересува. Оставете ме на мира.

Той запремята чашата в дланта си, без да се усеща, че го прави.