Хорас Маккой - Уморените коне ги убиват, нали?

— Мистър Мърфи? — Съгласно традицията имаше английски акцент.

— Да.

— Мис Добсън ви очаква, сър.

Влязох. Салонът беше широк, в пастелни тонове, с огледала, гоблени, полилеи, а черно-белият мрамор на пода беше покрит с персийски килими. Вдясно имаше вита стълба, а срещу нея вляво се намираха няколко скупчени портрета, всеки от които се осветяваше отделно. Икономът бе затворил вратата и вече стоеше до мен, полупротегнал напред ръка.

— Не нося шапка — му казах.

— Оттук, сър — отвърна ми той невъзмутимо и тръгна към дъното на салона.

Минахме покрай приемната и изведнъж една врата в стената срещу мен се отвори и Маргарет излезе от малък асансьор. Облечена беше в пола и пуловер, а този път носеше и чорапи, и нови мокасини. Но цветът на бялото й лице не се беше променил, както и цветът на черната й коса…

— Пол! Толкова се радвам, че те виждам!

Казах си: дръж здраво юздите, недей да трепериш, след тази вечер кошмарният силует ще изчезне; ако трябва да се плати последната вноска, ще се плати, но това е краят.

— Здравей, Маргарет.

В присъствието на иконома само си стиснахме ръцете, а той се поклони леко и тръгна към дъното на салона.

— Ръшинг, кажи на татко, че мистър Мърфи е тук. Ще бъдем в бара.

— Да, мис Маргарет — отговори Ръшинг, върна се към нас и ни подмина.

— Добре направи, че дойде — ми каза Маргарет, хвана ме под ръка и ме поведе към дъното на салона. — Оценявам жеста ти… Нямаш представа колко време ми трябваше, за да те открия. — Вече беше промушила едната си ръка под лакътя ми, сега положи другата си длан върху нея и се усмихна, сякаш ме виждаше за пръв път от дълги години, от хиляда години, накрая ме завъртя, за да вляза в някаква много голяма стая, пълна с кръчмарски маси и пейки, но и с други мебели, тапицирани в червена и зелена кожа. Огромен тезгях с размери като за пивница беше изправен пред едната стена, а зад него в бяло сако и с широка усмивка стоеше младо филипинче. Лампите тук бяха приспособени бутилки от уиски и стари мелнички за кафе, пурите се съхраняваха в тенекиени кутии от бисквити, за пепелници служеха стари черпаци и месингови тенджерки с крачета. В тази стая нищо не предизвикваше мрачно настроение или лоши предчувствия. Беше уютна и весела, миришеше на хубаво и беше напълно естествено да си помисля, че принадлежи на някое друго място, на някой друг дом; че не си е стояла вкъщи, попаднала е тук по погрешка и са я задържали.

— „Къти Сарк“ със сода, Рафаел. — Това поръча Маргарет за себе си на филипинчето. — А за теб?

— Коктейл с водка.

— Водка ли? — смръщи се тя. Погледна към филипинчето. — Имаме ли водка, Рафаел?

— Да, мис.

Тя обърна поглед към мен.

— Как точно го искаш? Знам, че имаш големи изисквания по отношение на питиетата.

— Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било.

— Рафаел, мистър Мърфи желае коктейл с водка и вермут. Пет към едно. Без лимон, без маслинка, без каквото и да било…

Това не беше необходимо. Филипинчето ме бе чуло и по погледа му личеше, че е разбрало отлично как искам да приготви питието ми. Просто тя се държеше като злобна мръсница. Помислих си — злобарка такава, но й отправих такава усмивка, каквато човек поднася на преливаща от любезност домакиня.

— Добре, мис — каза Рафаел.

— Заповядай, Пол, седни — покани ме тя. — Ще запалиш ли?

— Не, благодаря — отвърнах най-учтиво.

Тя седна върху ръба на малка масичка с горна част от мед, след като избута няколко списания, табакера и два пепелника, за да си направи място.

Аз се настаних на диван, тапициран със зелена кожа.

— Радвам се, че не си вече бесен — подхвана тя разговор. — По телефона се държеше много свирено. Сгреших ли, като отидох при Мандън?

— Не, естествено, че не. — Реших да проявя благоразположение.

— Не знаех какво да направя, нито къде да те намеря. Къде живееш всъщност?

— Не съм останал без покрив над главата си.

— Необходима ли е цялата тази мистериозност? Доктор Грийн не искаше да ми каже за Мандън, Мандън не искаше да ми каже за теб, ти не искаш да ми кажеш къде живееш…

— Все пак ме откри, нали? — казах примирително аз, за да я успокоя.

— Но какво ми костваше всичко това. Бях обезумяла. Мислех си, че може да си напуснал града.

— Това е едно от нещата, за които можеш да бъдеш съвсем сигурна. Няма да напусна града.

Появи се прислужница със сребърен поднос, върху който бяха наредени сандвичи и куп ленени салфетки като за коктейл. Поднесе сандвичите на Маргарет, тя си избра един и си взе салфетка. После ги поднесе на мен и аз също си взех сандвич и салфетка. Прислужницата остави подноса на масичката и излезе; дойде филипинчето с питиетата. Маргарет ми каза: