Джеффри Арчер - Времето ще покаже

— Опитвам се да разбера дали ни следят — рече Джайлс. — И следващата част от плана ми ще включва и теб.

— Аха, пак роля — каза Хари и разтърка очи.

— Със сигурност не на Ромео обаче — отвърна Джайлс. — Щом влакът спре в Дънбар, искам да слезеш, а аз ще гледам дали някой няма да те последва. Значи слизаш и бързо тръгваш към изхода, после се върни, влез в чакалнята и си купи чай. Не забравяй, че имаш само четири минути да се върнеш, преди влакът да потегли. Няма да се оглеждаш, та онзи да не разбере, че сме го усетили.

— Но ако някой ни следи, няма ли да се интересува повече от теб, отколкото от мен?

— Не мисля — отвърна Джайлс. — Особено ако капитан Тарант е прав. Защото имам чувството, че той знае повече, отколкото е склонен да признае.

— Не бих казал, че това ме радва особено — отбеляза Хари.

След половин час влакът забави и спря в Дънбар. Хари отвори вратата, слезе на перона и тръгна към изхода.

Джайлс видя човека, който забърза след приятеля му, и промърмори:

— Пипнах те.

Беше сигурен, че след като мъжът разбере, че Хари е слязъл само за чай, ще погледне към него, за да се увери, че и той не е слязъл от вагона.

След три минути Хари се върна. Беше купил шоколад. Веднага попита:

— Забеляза ли някого?

— Да, разбира се — отвърна Джайлс. — Точно в момента се качва във влака.

— Как изглежда? — попита разтревожено Хари.

— Около четирийсетте — отвърна Джайлс, — висок, елегантно облечен, с много къса коса. Единственото, което не можеш да пропуснеш, е накуцването.

— Е, щом знаем с кого си имаме работа, Шерлок, какво следва?

— Първо, Уотсън, не бива да забравяме, че имаме няколко предимства.

— Не мога да се сетя за нито едно — каза недоволно Хари.

— Ами, като начало знаем, че ни следи, а той не знае, че знаем. Освен това знаем къде отиваме, а той явно няма представа. Също така сме във форма и на по-малко от половината от неговите години. А и както куца, ще е по-бавен от нас.

— Страшен си — каза Хари.

— Имам вродено предимство — засмя се Джайлс. — Все пак съм син на баща си.

Когато влакът спря на гара Уейвърли в Единбург, Джайлс вече беше обсъдил сто пъти плана с Хари. Слязоха и бавно тръгнаха по перона.

— Не поглеждай назад — каза Джайлс, докато вървяха към колонката за таксита. — Хотел „Роял“ — каза на шофьора. — И можеш ли да ми кажеш, ако някое такси ни последва? — добави, докато се настаняваше до Хари на задната седалка.

— Няма проблем — отвърна шофьорът.

— Откъде знаеш, че в Единбург има хотел „Роял“? — попита Хари.

— Във всеки град има хотел „Роял“ — отвърна Джайлс.

След минута шофьорът каза:

— Не съм съвсем сигурен, но едно такси от гарата май ни следва.

— Добре — каза Джайлс. — Колко е до „Роял“?

— Два шилинга, сър.

— Ще ти дам четири, ако успееш да се измъкнеш от таксито зад нас.

Шофьорът моментално натисна газта. Джайлс погледна през задния прозорец. Таксито зад тях също увеличи скоростта. Бяха набрали шейсет или седемдесет метра преднина, но Джайлс разбираше, че предимството им няма да се задържи дълго.

— На следващата пресечка завий наляво и намали — каза на шофьора. — Ние ще скочим, а ти продължи към „Роял“ и не спирай, докато не стигнеш пред входа.

Шофьорът протегна ръка назад и Хари пусна четири шилинга в шепата му.

— Щом скоча, скачай и ти и тичай след мен — каза Джайлс на Хари.

Таксито рязко зави и намали. Джайлс отвори вратата, скочи на тротоара и се втурна в някакъв магазин.

Хари го последва и затръшна вратата. Клекнаха и се загледаха как второто такси се появи на ъгъла.

— Какво е станало, господа? — попита продавачката и ги изгледа подозрително.

— Нищо особено — отговори й Джайлс и й се усмихна очарователно. — Да тръгваме, Хари.

— Не ми се вярва куцият да отседне в „Роял“ за през нощта, така че по-добре да не спираме — каза Джайлс, щом излязоха.

— Съгласен — отвърна Хари.

Джайлс махна на едно такси и щом то спря, каза на шофьора:

— Уейвърли.

— Откъде си научил тия номера? — попита с възхищение Хари, докато пътуваха обратно към гарата.

— Знаеш ли, Хари, трябва да намалиш Джоузеф Конрад и да почетеш малко повече криминалета, ако искаш да знаеш как да пътуваш из Шотландия, докато те преследват непознати.

Пътуването до Мългелри се оказа много по-бавно и много по-скучно от пътуването до Единбург. Накуцващият мъж не се виждаше никакъв. Когато локомотивът най-сетне домъкна четирите си вагона до малката гара и двамата слязоха, слънцето вече се бе скрило. Началник-гарата стоеше до изхода да посрещне последния влак за деня.