Джеффри Арчер - Времето ще покаже

Стария Джак извади кърпичка от джоба на сакото си и избърса очи, за да може да продължи да чете.

Бог ти е дал забележителния дар на водач и способността да вдъхновяваш останалите, затова те умолявам да не напускаш този свят със знанието, че когато дойде времето да се срещнеш със Създателя, ще трябва, подобно на притчата у Матей 25:14-30, да признаеш, че си заровил таланта, който Той ти е дал.

Използвай този дар за доброто на другите, така че когато настъпи последният ти час и хората се съберат да те изпратят, кръстът „Виктория“ да не бъде единственото, което ще запомнят, когато чуят името Джак Тарант.

— Добре ли сте? — попита го някаква дама от другата страна на пътеката.

— Да, благодаря — отвърна той, а сълзите продължаваха да се стичат по бузите му. — Просто се чувствам така, сякаш са ме пуснали от затвора.

Страшно се развълнувах, когато през първия учебен ден на срока видях Хари да влиза през училищния портал. Бях прекарал лятната ваканция във вилата ни в Тоскана, така че не бях в Бристол по време на пожара в „При Тили“ и научих за бедата чак когато се върнах в Англия седмица преди началото на занятията. Бях изразил желание Хари да дойде с нас в Италия, но баща ми не искаше и да чуе.

Никога не съм срещал човек, който да не харесва Хари; с едно изключение — баща ми, който дори не позволяваше името му да се споменава в къщата. Веднъж попитах майка си дали може да обясни каква е причината за лошото му отношение, но тя като че ли не знаеше повече от мен.

Реших да не повдигам въпроса пред стария, тъй като за мен самия не можеше да се каже, че съм увенчан с лаврови венци — едва не ме изключиха от „Сейнт Бийд“ за кражба (Бог знае как той успя да оправи това), а малко след това го разочаровах за втори път с неуспешното си кандидатстване в Итън. Тук също не може да се каже, че нямах вина. Казах на папа, че съм положил всички усилия на изпита, което си беше самата истина. Добре де, половината истина. Сигурно щеше да ми се размине, ако съзаклятникът ми си беше държал езика зад зъбите. Поне научих един прост урок — сключиш ли сделка с глупак, не се изненадвай, че се държи глупашки.

Съзаклятникът ми беше Пърси, синът на граф Брайдпорт. Той бе изправен пред по-голяма дилема от мен, тъй като в Итън се бяха обучавали седем поколения Брайдпорт и изглеждаше, че младият Пърси ще съсипе тази дълга и почитана традиция.

Итън е известен със склонността си да променя правилата, когато става въпрос за представители на аристокрацията, и от време на време допуска някое тъпо момче да помрачи бляскавите му порти. Именно това бе основната причина да избера Пърси за малката ми хитрина. Веднъж случайно чух как Фроб изтърси: „Ако Брайдпорт беше мъничко по-умен, можеше да мине за бавноразвиващ се“ и разбрах, че вече не е нужно да се оглеждам за съучастници.

Пърси желаеше да бъде приет в Итън толкова отчаяно, колкото аз исках да не бъда, така че виждах в това нещо повече от възможност и двамата да постигнем целите си.

Не споделих плана си с Хари и Дийкинс. Хари със сигурност нямаше да го одобри, нали си е честен и морален. Дийкинс пък изобщо нямаше да разбере защо някой ще иска да се провали на изпит.

В деня преди провеждането на изпита баща ми ме откара в Итън с лъскавото си ново „Бугати“, което можеше да вдига 160 км/ч и го доказа, когато излязохме на А1. Пренощувахме в „Суон Армс“, същия хотел, в който беше отседнал и той преди двайсет години, когато бе кандидатствал. По време на вечерята папа толкова ясно ми даде да разбера колко много иска да вляза в Итън, че ме загриза съвестта и едва не промених решението си в последния момент, но бях дал дума на Пърси Брайдпорт и не можех да не я удържа.

Двамата с Пърси си бяхме стиснали ръцете в „Сейнт Бийд“ и се бяхме разбрали на влизане в залата за изпити да си сменим имената. Доста ми хареса да се обръщат с мен с „милорд“, пък било то и само за няколко часа.

Изпитът не беше така труден като онзи, който бях положил в Бристолската гимназия две седмици по-рано, и смятах, че съм направил повече от достатъчно, за да може Пърси да се върне в Итън през септември. Все пак въпросите бяха достатъчно трудни, за да съм сигурен, че Негово Благородие няма да ме подведе.

След като предадохме листата си и си върнахме истинските самоличности, отидох с татко на чай в Уиндзор. Когато той ме попита как съм се представил, му казах, че съм направил всичко по силите си. Това, изглежда, го задоволи и той дори започна да се отпуска, което само ме накара да се почувствам още по-виновен. Обратното пътуване до Бристол не ме радваше и се почувствах още по-зле, когато се прибрах у дома и майка ми ми зададе същия въпрос.